Отдавна беше минало времето, когато събирах цветя, слагах ги внимателно с найлоново пликче и ги мушвах в някоя книга. Обожавах да го правя! Скоро нямаше книга без цветенце. Намирах всякакви – на повечето дори не знаех имената. Но това не ме интересуваше. Манията ми запълваше всяка свободна минута от времето ми. Дните ми бяха посветени на това да намирам нови и нови цветя. Понякога сама се заблуждавах, че съм първия човек, намерил дадено цвете. Имах чувството, че никой преди мен не е познавал толкова много цветя, не се е доближавал толкова много до природата. Всяко едно цвете имаше смисъл за мен, носеше ми спомени... толкова нежни, леки като перце, към които протегнех ли ръка да ги взема, бързо политаха, понесени от вятъра на настоящето. И само цветята можеха да ги задържат.
Само в цветята, запълнили книгите, можеха да се съхранят спомените ми.
А аз обичах спомените си. Макар десетгодишна, бях достатъчно зряла, за да осъзная, че за мен по-скъпо нещо от спомените, надали ще има през цели ...