Отдавна беше минало времето, когато събирах цветя, слагах ги внимателно с найлоново пликче и ги мушвах в някоя книга. Обожавах да го правя! Скоро нямаше книга без цветенце. Намирах всякакви – на повечето дори не знаех имената. Но това не ме интересуваше. Манията ми запълваше всяка свободна минута от времето ми. Дните ми бяха посветени на това да намирам нови и нови цветя. Понякога сама се заблуждавах, че съм първия човек, намерил дадено цвете. Имах чувството, че никой преди мен не е познавал толкова много цветя, не се е доближавал толкова много до природата. Всяко едно цвете имаше смисъл за мен, носеше ми спомени... толкова нежни, леки като перце, към които протегнех ли ръка да ги взема, бързо политаха, понесени от вятъра на настоящето. И само цветята можеха да ги задържат.
Само в цветята, запълнили книгите, можеха да се съхранят спомените ми.
А аз обичах спомените си. Макар десетгодишна, бях достатъчно зряла, за да осъзная, че за мен по-скъпо нещо от спомените, надали ще има през целия ми живот. Някои бяха горчиви, парещи от болка езика ми, но така примамливи... Други горещи, трети ледени... Но аз ги обичах всичките
Затова обичах и цветята си. Благодарях им, че запазват спомените ми, че ги съхраняват дълбоко, докато отново не реша да ги изровя от страниците на книгите.
Събирах все повече цветя с мисълта, че така ще успея да запазя все повече и повече спомени.
Такава си бях.
                                        *       *     *
И ето ме сега - дванайсет години по-късно. Студентка съм.
Детската ми любов към природата още не беше изстинала и сега уча биология.
Имах почивен ден, та реших да разчистя квартирата си.
С тъга установих, че съм забравила да прибера цветята, разхвърляни из книгите вкъщи, на едно място.
Взех якето си и се качих на автобуса. Родният ми град беше далече.
“Отдавна не бях идвала. Всичко си е същото” - установих, щом бях пристигнала и стоях пред родната си къща.
Валеше, но това не ми правеше особено впечатление. Този дъжд обаче... напомняше ми нещо. Загледах се в небето. Беше покрито с тъмни облаци.
“Я, облак във формата на слон. Забавно - засмях се на ум. - И до него малка звездичка” - въздъхнах и пак сведох поглед напред.
С бавни крачки, тихо, отворих външната врата. Звънче иззвъня. Погледнах нагоре и наистина го видях - малко звънче, загубило цвета си от времето, беше закачено на вратата, така че, щом се отвори, да иззвънява. Този звън... и той ми напомня нещо...
“Нещо става с мен. Вероятно носталгия... Всичко тук ми е толкова скъпо.”
Над двора се простираха лозници с големи, свежо зелени листа, лъщящи от капките дъжд.
Вратата на къщата се отвори.
- Мамо... - тихо казах и се усмихнах на жената пред мен.
Тя не се беше променила. Същата топла усмивка, нежни трапчинки и червени устни. Все така млада. Кестенявата коса само нямаше толкова къдрици. Но все пак можеха да я вземат за моя по-голяма сестра.
- Лили! - искрено се зарадва тя и ме прегърна - Най-сетне дойде. Мислехме, че си ни забравила...
- Никога. - засмях се весело и влязохме в къщи.
Баща ми също се зарадва. Той се беше променил. Леко... В косата вече се забелязваха бели отпечатъци от тежките удари на съдбата.
- Е, каква е причината да ни посетиш? - засмя се той
- Няма причина... не, всъщност има. - признах искрено. - Забравила съм си цветята. Нали ги помните, като малка бях луда на тази тема, постоянно ги събирах. Та... реших да дойда и да ги събера от книгите.
- Знаеш къде е библиотеката. - усмихна се майка ми и посочи горния етаж. -Разрови се из книгите, аз ще направя вечеря.
Качих се по стълбите и влязох в библиотеката. Любимата ми стая. Още миришеше така, както я помнех - тежък, но все пак приятен аромат на стари книги. Моите, пълни с цветя, бяха в левия ъгъл. Отидох до тях и ги измъкнах една по една. Извадих пликчетата с цветята и ги оставих на близката масичка. Бяха толкова много! При гледката им усмивка озари лицето ми. Не бях подозирала, че след толкова време, когато ги погледна, в мен отново ще трепва онази приятна струна, която сладко звънтеше всеки път, когато намерих ново цвете. И сега - с всички тях пред мен - имах чувството, че притежавам най-скъпото богатство на света.
Извадих поредната книга. От нея се търкулна пликчето и падна на земята.
Стоях над него и не смеех да се наведа, да го взема. Просто стоях прехласната.
Любимото ми цвете.
Ирландската детелина.
Истинска ирландска детелина, примамливо - зелена с нежния си свеж аромат на свободни поля.
Помня, че беше подарък от вуйчо ми, който често пътуваше из света.
Помня и деня, в който той ми я донесе.
                                          *     *     *
Беше дъждовен ден, аз бях долепила глава до замъгления прозорец и любопитно изучавах тъмните облаци. Те имаха различна форма. Ей там - виждах слон. До него малка звездичка. Ето значи откъде ми беше познат този дъжд, тези облаци...
Весело търсех още форми, скрити в облаците.
Отвън се чу примамливо звънтене - малкото звънче над вратата, което като малка бях закачила сама. Да... същият звън, който ме беше посрещнал на същата врата дванайсет години по-късно.
Вуйчо ми с тихи стъпки, усмихнат, влезе в стаята. Аз се затичах към него и го прегърнах. Той ме вдигна във въздуха и ме завъртя. Не го бях виждала отдавна. Пак беше заминал.
- Нося ти подарък - загадъчно каза той и ме пусна на земята.
Радостно пляснах с ръце.
Той извади от голямата си чанта малка кутийка с небесно-син цвят. Подаде ми я, а аз нетърпеливо я отворих. Ахнах.
- Детелинаа! - извиках щастливо и целунах вуйчо си по бузата. - Имам си детелина!
- При това истинска Ирландска детелина - усмихна се той.
- Отивам да я сложа при другите цветя. - затичах се към горния етаж, към същата библиотека, в която бях сега. - Мамо, имам си истинска Ирландска детелина! -показах й цветето, докато минавах покрай кухнята, където тя готвеше.
- Прекрасно, мила. - усмихна се тя. - Сложи я при другите и идвай да вечеряш.
                                          *     *     *
Тихи стъпки в стаята ме изтръгнаха от унеса.
- Лили, вечерята е готова - каза майка ми
- Добре. Идвам след малко. - наведох се и взех детелината. Внимателно я поставих при останалите цветя.
- О, детелината! Беше любимото ти цвете.
- Още е... - отвърнах с лека усмивка. - Хайде да вечеряме. След това ще дойда да ги събера.
Излязохме от стаята. Преди да затворя вратата, се обърнах назад и пак видях детелината.
“Благодаря ти” - помислих си - “Благодаря, че ми припомни онзи ден.”
Затворих вратата.