Италианска работа
Или за трима идиоти, които рисуват по улиците

Торино, Италия

Часът е някъде около 0:45.
Намирам се на ЖП гарата в Торино с цяла тумба италиански безделници, които познавам от по-малко от час. Всички говорят оживено и се смеят, а на мен ми е крайно неудобно, защото така и не го научих тоя език, а техният английски е някаква безумна смесица от всички останали езици. Дори когато Даниеле се опита уверено да ме заговори това, което излезе от устата му, по-скоро приличаше на някакъв вид африкански племенен език. Е, нищо поне в смеха се разбрахме! Единственият, с когото мога да комуникирам свободно е Мауро, който всъщност е причината сега да се мотая тук, въпреки че все още не осъзнавам връзката с моето пристигане и ЖП гарата...
Запознахме се преди няколко месеца в интернет. Беше един от онези горещи калифорнийски следобеди, когато пуснал климатика до крайна степен на охлаждане, човек се моли отчаяно за чудото, наречено дъжд. Жегата бе безпощадна, а шансовете за оцеляване се свеждаха до варианта да си останеш вкъщи или на друго затворено прохладно място. И така въоръжена със сладолед в ръка, въртейки се безгрижно на стола пред компютъра, се борех с настъпилите горещини, когато изведнъж в месенджера ми се включи някакъв непознат тип. Молеше ме за извинение, тъй като бил видял моя снимка и я прерисувал, но без да иска позволението ми. Е, какво пък толкова – си казах, но като всяко човешко същество се почувствах поласкана от интереса, който съм предизвикала у него и затова реших, че няма да го блокирам, а ще си поговоря с него. Той ми прати снимка на картината и аз буквално останах без думи, дори забравих за сладоледа, който вече се стичаше по ръцете и дрехите ми. Бях изумена от таланта на странника. Това бе първата ми виртуална среща с Мауро, която в последствие прерасна в едно искрено приятелство.
Но нека да се върна в настоящия момент, където действието все още се развива на ЖП гарата. Част от момчетата са нарамили раници и може би сме тук, за да ги изпращаме нанякъде. Продължават да си говорят, Мауро също се присъедини към разговора, а това означава, че за развоя на събитията оттук нататък ще мога само да гадая. По жестовете им подразбирам, че ще се разделят на две групи – едните тръгват наляво, другите надясно. Аз потеглям с тези за надясно. Опитах се да попитам Мауро къде отиваме, но той ми направи знак да мълча. Е, добре! Щом трябва да се действа тайно, с огромно любопитство бих станала част от тази операция. Запътихме се към един по-тъмен участък и спряхме пред един, на пръв поглед стар влак. Момчетата свалиха раниците си и едва тогава осъзнах каква бе сакралната цел на среднощната мисия. Попаднала бях в кухнята на невидимите хора, които често ни изненадват сутрин с пъстри гами от цветове по кварталните стени, носещи различни послания от широкия свят на графитите. Не мога да се сдържа и започвам да задавам въпрос след въпрос, заради породилия се в мен огромен интерес. Някъде по средата на моята еуфория се зададе Даниеле, бързайки към нас и жестикулирайки разни кодирани знаци. Докато се опитам да разбера какво иска да ни каже някой вече ме беше дръпнал зад един храст. Веднага усетих, че тази игра на криеница може да е свързана с появата на полиция наоколо. И се оказах права – трима служители на реда се разхождаха бавно и оглеждаха влаковете. Мауро ми прошепна, че ако ни видят ще да ни арестуват. В този момент по лицата на останалите прочетох, че призовават божествата от всякакъв произход да се смилят над грозящата ни опасност. Тревогата бързо отмина, била е обичайната нощна проверка. Докато си поемахме спокойно дъх в близост до нас се чу писък. Паниката отново се опита да ни превземе, но нинджата ( така и не научих истинското му име ) се престраши и се запъти бавно към мястото, от където дойде писъкът. Последва неописуем смях, след което всички се затичахме натам. Ремс, който беше залегнал зад един малък храст бе заплел косата си в тънките бодливи клонки и не можеше да се отскубне. Доста се посмяхме, но веднага му се притекохме на помощ и с всеобщи усилия успяхме да освободим гъстата му коса от нахалния храст. Момчетата побързаха да довършат проекта си и се върнаха обратно към нашарения вагон. Умората вече завладяваше все повече тялото ми и аз седнах кротко да ги изчакам, но на следващия ден не спрях да разпитвам за това нощно хоби, което е пленило сърцата на безстрашните герои. Оказа се, че тази банда е сред най-добрите графити мейкъри в Италия. Показаха ми различни стени на обществени сгради в Торино, на които бяха оставили „белег”, проекти за конкурси, награди, запознах се с най-малките подробности около историята на Truly Design. Движението, динамиката и цветовете са основни в тяхната работа. Предпочитат да рисуват повече живопис, от колкото само да оставят имена по стените. В произведенията им могат да бъдат доловени както характерни за действителността образи, така и сюрреалистични елементи. Truly Design е създаден, за да изрази искрено и свободно креативността и таланта на своите творци.
Приключението ми в света на графитите продължи още няколко дни, след което потеглих към дома с куп налудничави мисли, повлияни от разчупените и нестандартни идеи на новите ми приятели.
Truly Design ще оставят своя белег и по българските стени през август, а ако искате да разгледате подробно творчеството им, бъдете добре дошли на адрес www.truly-design.com

февруари, 2004 г.