Иван не можеше да обуздае яростта си. Искаше му се да се овладее, но не успяваше. Гневът му избухваше и затихваше през кратки интервали от време, и той отново и отново крещеше и блъскаше вратите. Цялата едноетажна, но голяма къща кънтеше от нечленоразделен рев и псувни, които отекваха в нощта, на няколко пресечки от неговата улица. 
Когато най-накрая спря да вилнее, Иван се затвори в една от стаите на къщата. Винаги го правеше това. След всеки пристъп на гняв се усамотяваше, защото последващото чувство за вина и срам превземаше цялото му съзнание.
 Той знаеше, че в такъв момент Лиза едва ли би се престрашила да го безпокои, но въпреки това заключи вратата, и се тръшна на един фотьойл. През цялото време, когато  беше беснял, тя безучастно го беше наблюдавала. 
– Мамицата и мръсна – изруга този път тихо той, хванал главата си с двете си ръце. Все още не можеше да се успокои напълно. Напоследък беше станал прекалено раздразнителен и агресивен, като че ли хиляди дяволи се бяха вселили в него. Не можеше да контролира емоциите си по никакъв начин.  Струваше му се, че целият свят беше въстанал срещу него, и все някой друг му беше виновен за собствените му неволи. Но най-много си го изкарваше на Лиза, когато с кисела физиономия се прибираше от работа. До физическо насилие не беше стигал, но вече не беше сигурен в себе си, на какво може да е способен в момент на умопомрачение. Главата му беше един бъркоч от мисли– съжаляваше я, да, донякъде беше привързан към нея, но и не можеше повече да я понася. А в началото, когато заживяха заедно, как всичко беше различно...като всяко начало.  

Иван рязко се изправи, отиде до един стенен шкаф и извади от там шише с уиски. Не беше голям пияч, даже изобщо не беше, но винаги държеше нещо под ръка за такива моменти. Намери една чашка и я огледа за петна на светлината на лампата. За всеки случай я избърса със салфетка и си сипа. Изпи една голяма глътка. Силният алкохол го накара да се намръщи, но после усети как  приятна топлина се надига от тялото към главата му, и това му подейства отпускащо. 
"– Трябва по-честичко да пия" – помисли си. Нещо не му вървеше в живота. Имаше проблеми в работата, приятелите му започнаха да го отбягват, а със съседите си не общуваше отдавна. На всичкото отгоре личният му лекар, при когото беше отишъл днес, за да му предпише някакви успокоителни, му беше дал направление за психиатър.  "Този ахмак, какво си мисли? Че съм луд ли? Параноичен гняв било! Мания за чистота било! Дрън-дрън. Той ще ми каже на мене" – отново се разпали Иван. 
– Копелета гадни, чукундури, да ви го набу... – поток от цинизми се изляха от устата му. Не знаеше даже за какво точно и на кого ругае. Отпи още една голяма глътка и усети макар и слабо опиянение. 
Отново се сети за Лиза, и едвам устоя на порива да разбие чашата в стената, но вместо това я вдигна към устните си и я пресуши. Напълни я отново, и продължи да пие. Изведнъж очите му се прозълзиха и изпадна в някакво странно настроение. Без никакъв повод започна да рецитира куплет от едно свое стихотворение, което беше написал неотдавна:    

" Ще летя, ще летя в необятната шир
сред звезди и галактика млечна. 
И не тленното идол е или кумир-
 а душата. Тя душата е вечна... "

– Душата е вечна, душата е вечна...  – повтори той няколко пъти. 
После погледът му зашари към стените и тавана на стаята, и се спря на малкото огледало закачено на вратата. Известно време се взираше, без да помръдне, в отражението на зачервеното си и брадясало лице, когато една мисъл пробягна в ума му. Образът в огледалото ехидно му се усмихна... 

Часът приближаваше полунощ, когато Иван предпазливо излезе в коридора. От полуотворената врата видя, че мъждивата лампа във всекидневната свети, но Лиза беше заспала на канапето. Когато сянката на приближаващия мъж, бавно плъзна над нея, тя изведнъж отвори очи. Но беше вече късно. Две едри ръце я подхванаха и я вдигнаха във въздуха.
 – Глупава котка! Ще ми пишкаш ти наляво и надясно, а! Ще ми мърсиш къщата! Спи сега на студа, да ти дойде акъла – каза Иван, и метна персийската котка през отворения прозорец.