Едва ли има поет, мислител или учен, който да е успял да даде точно определение за любовта. Едно обаче е вярно, че поезията пресъздава чрез словото различни нейни превъплащения, многообразието от багри и  нюанси в изживяването й.  Стиховете, събрани в поетичната книга „Прелял капчук“ на Донка Василева, разкриват различни проекции на този човешки феномен. С изключително колоритен и свеж  набор от художествени средства, с предпочитания към завишена употреба на именни изречения и  избягване на усложнени синтактични конструкции, в тази седма нейна книга откриваме самобитността на един изискан, силно въздействащ образно-емоционален стил. Поетесата със замаха на даровит художник разпръсква не с четка, а с перо нюансите на върховното изживяване на човешката душа – любовта.  Тя е случване  – понякога тихо томление в укротените дълбини на сърцето, друг път  – развихрила се стихия по вертикалата на невидимия хоризонт на душата. Но най-често лирическата героиня преживява любовта като сбъдване на себе си в измеренията на видимия, осезаем предметен свят.  От слънцето, звездите, луната, до нивята с метличина и поляните с ароматни билки нейната разцъфналата душа пръска ароматите на вечната магия.

Как е светла нощта,

когато Те има.

Сетивата пируват.

В светлосенки

танцува луната.

Върховете...

са толкова ниско…

Превземам ги...

с думи.

Из  „И тогава… „        

       Неслучайно на първата страница, над снимката на разградската поетеса Донка Василева,  може да се прочете мисълта на Блез Паскал: “Горко на хората, които не знаят смисъла на своя живот.“ И под тази мисъл е стихът й: „Рисувам с думи /свята обич за всеки миг безцветен.“  С пълно основание бих мигла да твърдя, че стиховете, събрани между кориците на „Прелял капчук“  са разгръщане на най-възвишената  еманация на човешкия дух и това е състоянието на обичане. Животът на лирическата  героиня в триизмерното й човешко битие се осмисля от порива на душата й да пребъде, обичайки. В това се състои за авторката смисълът на живота и тя го изразява кратко и точно така: „Жив ли си – обичай!“ , “  Ако си обичал –  значи си живял.“

       Творбите, поместени в „Прелял капчук“,  очертават пределите  на една  невидима, но достижима за душата на поетесата реалност – на любовта. Това пространство обитава най-често духът на нейната лирическа героиня, изживявайки себе си  като себераздаване и прошка, дори след неистовия гърч на душата й, простреляна с обиди и унижения. Там, в това свещено място на небето е домът й, но зрялата и мъдра жена, съпруга и майка,  проектира светлината на небесния си дом в земното си битие. Тя  безрезервно дарява  съдържимото на сърцето си, проявявайки щедрост  не само сред близки и обични същества, но и извън пределите на дома. Отплатата за това  е  споделеността, уважението, обичта, благодарността и признанието на хората, които я познават отблизо.

Дланите парят. Неистово.

Синхронни  сърдечни вибрации…

Две шепи щастие.  Нашето!!!

Твоята длан – в моята. 

Или –  обратното…

Небето пулсира – влюбено.

Из  „Все още…“   

       Импулсът, изстрелял я там, в небето, искри и в душата на любимия мъж, останал неин съпруг за цял живот. И нещо повече,  синоним на този импулс е негаснещият огън, който осветява облачните дни в съвместния им живот, топли ги и в най-люта зима.  Съпътствана и споделяна в своите полети от една друга свята душа, и лирическата героиня, и поетесата Донка Василева не забравят да благодарят на Бог за драгоценния Му дар. При неформален  разговор  тя  сподели с мен следното: „Той ми е дар Божи, мила!!! Знам го от първия миг, в който го видях и знаех, че е намислил да ми предложи приятелство... Когато отвори вратата и се появи – в слънчевия ми сплит нещо се преобърна и – както казват – сякаш запърхаха пеперуди... Не е лесен характер, но за Козирог и Телец казват, че си подхождат във всяко отношение.“

       В днешните забързани времена на неистов бяг за трупане на вещи, на пари, власт, слава и почести, сред задъхващия хаос от безразборни  влюбвания и раздели,  мисля, опазването на чистотата и предаността в една партньорска взаимност е потвърждение за владеене на най-трудното изкуство – сътворяването на човешко щастие.  Ето за това уважавам дълбоко личността на авторката на „Прелял капчук“ и се прекланям пред стоицизма, здравия морал и пред емоционалната грамотност на тези две все още влюбени души.

* * *

Не пастря пари.

Не слепея пред вещи.

Погален –

стопява се бавно леда

и пада

отвесно мълчание.

……………………………………..

Душата ми скитница

тя си избра.

Свещица –

за обич запалена.

Но искам тука, с тебе да узная,

дали е вярно,  

че открихме Рая.

     Само с едно изречение бих коментирала последните няколко стиха. В целомъдрието и добродетелността можем да открием шанса за завръщане в рая – това е идейното послание на авторката в тази творба без заглавие. Нравствеността на лирическата героиня в „Прелял капчук“ е подхранвана от  корените на вековните изконни добродетели на българина: привързаност и дълг към семейство, тачене и опазване неприкосновеността на дома като пространство за споделяне на живота, бдителност, вярност, търпение, целомъдрие  и стоицизъм в опазването на огъня в семейното огнище.  Ценности, девалвирали в съвремието ни до най-ниските нива на обезценяване. Днес те са заменени със студенината на отчуждението, с оковите на его-страстите за наддаване и доказване на надмощие със съизмерими стойности. Уви, фалшиви, преходни, обезличаващи, рушащи Смисъла.

Душата ми трепти – лъчиста.

В такава нощ – на Равновесие –

до мене тръпнеш – в съучастие.

Съзвучието – безсловесие –

чертае споделено щастие.

       Онова, което силно ме впечатли в стиховете, поместени в тази стихосбирка, е смелостта на авторката да оголи докрай своята женска чувственост. Струва ми се, че тя дълго е държала тези стихове в своя архив и не ги е включила в издадена книга,  защото в тях трептят най-интимните нейни преживявания. Красива, силна, дълбоко чувстваща, възвишено страстна е душата на лирическата героиня в „Прелял капчук“. След запознанството с нея, читателят разбира, че тя е издигнала храм на любовта в душата си и свещенодейства в него, изживявайки поредните мигове от общия  им житейски път с нейния любим. 

Очи –

неутолима жажда.

Ръце –

икони.

Святост.

И прераждане.

Душа – 

Светиня.

И магия – цветна.

Това си ти.

Седефен миг.

И вечност.

Осъмнало присъствие.

Постеля.

……………………………………

Във тебе

се оглеждам.

Още...

същата.

Из „Това си ти...“  

       Можем ли и нужно ли с още думи да разнищваме казаното? „ Още…същата.“ –  Какво по-точно мерило за достойнство и чест, за чистота и възвишеност на поривите и стремленията на човешката душа от това – да останеш верен или вярна на дадената дума,  да съхраниш, да опазиш  любовта, катерейки  стръмните пътеки  на живота!  В други две свои  стихотворения  поетесата споделя:„и... в Теб  откривам...  себе си. С посребрени коси –  все тъй – пролетно-звънчева!“ и „Безкрайна съм – в горещите ти длани. И… безметежна. Аз  ли съм това…“

       Читателю, всъщност стихосбирката „Прелял капчук“ на Донка Василева е поетична благодарност към нейния избраник на сърцето  по случай неговата 70 - годишнина. Другата симбиотична душа,  която усеща и отразява нейната безмълвно, но прочувствено и обективно, дарява я с крилете на безметежността – копнежът на всяка жена. Наистина има за какво да благодари на Бог Донка Василева и читателят вече е наясно защо тя е убедена в съществуването на безкрайни величини. Стихотворението „Бъди ми пристан“ завършва така: „Ще бъдем  двама… И след края.“   

       Защо трябва да я имаме стихосбирката „Прелял капчук“ и защо да я препрочитаме?  За да доплуваме до озарението, че даряваме с  обич другите и приемаме света такъв, какъвто е – с доброто и злото в него, когато не сме загубили вярата в човека. И затова е нужно да вярваме безусловно в човека до нас, в близките си, по възможност в още двама,  трима приятели, но истински. Потвърждение за казаното откривам в следните стихове на авторката:  „….когато Те има. Тогава не помня – омрази, обиди, измами, болка и страх.“ А че ги е познала и ги е преживявала дълбоко и разтърсващо, тя не крие това.  Лирическата героиня на лудогорската поетеса остава мъдро равнодушна към думите „лепкави стрели“, те не я докосват, защото прошката е навик на душата й.

Обидно е.

Но странно – не боли!

Обичаш ли –

прощаваш всички грешки.

Обидиха ме.

Мислеха – ще клекна.

……………………………………………..

Искаха да падна.

Но аз съм месена... с горчива пот.

На село, насред синори.

По пладне.

Не ме е галил вихърът-живот.

И – не! Не клекнах.

Не крещях. Не паднах.

На погледите чакащи – напук –

ласкателства не заредих парадно.

Сърцето ми – Любов!

Прелял капчук.

Из „Предизвикано“

      Допрочитайки последните стихове от стихосбирката „Прелял капчук“ и напускайки поетичния свят на Донка Василева, читателят осъзнава, че животът е предизвикателство и изпитание за способността на човека  да извърви  житейския си път  достойно и това се случва, когато сърцата ни са  изпълнени  с обич – към близките, семейството, приятелите и към  всички останали, с които съдбата ни среща. Алегорично-асоциативната отпратка на заглавието на стихосбирката  „Прелял капчук“, според мен, поставя в центъра на човешкото мироздание дома и негаснещия огън в него – любовта. Обобщеното идейно послание е скрито във внушението за постигнатата себеидентичност на лирическата героиня като процес на преливане и дифузия в четирите стихии, побрани в душата й:  „небе – огън – вода – земя“. Откривам и друго смислово внушение в заглавието – за посока, насочване на силата на Духа /кванти от вселенската енергия/ към измеренията на земното ни битие. От небето към земята. Като светлината и дъжда, отмил праха от покривите и саждите от комините. Като дъждовната вода,  стичаща се по стрехата, капчукаща ритмично в пръстта.  Там – където покълва и расте зърно, плод, цвете и всичко останало, което ражда и подхранва  живота.

       Неземната душа на поетесата Донка Василева живя и ще живее приземена, за да пои душите ни със благодатния дъжд на словото, за да приземява небето в безцветните ни и мрачни дни. И ... как да опазим огъня! Да ни е жива и здрава още дълги години и да прелива безспир обичта от мъдрата й и щедра душа. Разбира се, до края и след това, пак да са/сме двама.

Гюлсер Мазлум

 Забележка: Пълното заглавие на рецензията е  "Пътуване из приземеното небе  в  „Прелял капчук“ на Донка Василева