Една сутрин, или по-скоро една нощ, малко преди да се разсъмне, когато тъкмо отвори очи и се протегна, за да разкърши схваналите се от нощната влага снага и крачета, Жабата чу дрезгав глас:

– Здравей!

Уплаши се! Сърцето ù лудо затупка, стисна здраво клона, сниши се и впери поглед в посоката, откъдето идваше гласът. Силует на птица, кръгла глава с две снопчета пера отгоре, като уши, къс извит клюн... Нощна граблива птица!... Сова! Студена пот обля жабата и вцепенена, с пресъхнало гърло едвам продума:

– Здравей! Нали няма да ме убиеш и изядеш?!

– Ооо, не се бой! Цяла нощ ловувах и сега съм сита.

Настъпи дълго мълчание, при което Жабата с недоверие следеше всяко помръдване на Совата, а последната стоеше безмълвно със затворени очи. Само от време на време повдигаше единия или другия клепач, пристъпваше от крак на крак, извърташе цялата си глава и поглеждаше надолу – от страх, да не би да стъпи накриво. Когато измина още време и Жабата се поуспокои, реши да наруши мълчанието:

– Казват, че си най-мъдрата птица в гората.

Совата дори не трепна. Гърдите ù се издигаха и спускаха, дишаше равномерно, сякаш спи. „Или медитира.” – помисли си жабата и не посмя повече да се обади. Когато една нощна граблива птица спи или медитира преди да се е съмнало, в никакъв случай не трябва да се безпокои!

– Не спя. Нито пък медитирам. Мисля – дрезгаво се сопна Совата, сякаш бе прочела мислите ù.

Нощта бавно си отиваше, мракът се разреждаше и изсветляваше, като чаша  течен шоколад, в която на тънка струя се излива топло, прясно мляко. Росата изсмукваше аромата на цъфналите треви и го разнасяше из влажния въздух. На изток черният креп придоби цвят на индиго, изсветля в морска вълна и стремглаво започна да залива небето. Много скоро щеше да се покаже Слънцето и тържествено да забият камбаните на новия ден.

– Който знае, не говори. Който говори, не знае – отвори едното си око Совата, но това не беше намигване, а най-сериозна констатация.

– Искам да си говорим – доби кураж Жабата, – защото ти си най-мъдрата птица в гората и мога да науча много от теб.

– Говоря, когато има кой да ме чуе. Учителят идва, когато ученикът е...

Совата не се доизказа, защото точно в този момент една досадна муха, която от известно време кръжеше около главите им, стана жертва на едно светкавично щракване с клюн – щрак, преглътна я, млясна с език, отвори двете си очи и се огледа за други натрапници.

– Ти нали каза, че си сита? – боязливо запита Жабата.

– Една сова колкото и да е сита, винаги може да изяде една муха.

Совата важно премигна, извърна глава към Жабата и добави:

– Една муха, колкото и да е гладна, не може да изяде една сова.

– Имам един приятел. Аз му казвам Горско духче, но той не се обижда, защото макар и да е малък, има големи планове за живота. А един горски дух е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Благодарение на него съм тук, в клоните на дървото на познанието. Трябва да се науча сама да си ловя риба, т.е. да се справям с изпитанията на живота. Виждаш ли тези две пътеки долу? Вече знам коя накъде води. Тази, вляво, води към вълчата поляна, а онази, вдясно – към къщичката на Добрия горски.

– Умните знаят пътеките, мъдрите откриват нови.

– Нямам намерение да откривам нови пътеки, стига ми че знам тази.

– Не, не стига – иронично отсече Совата, разтърси и сви глава в дебелата си, перушинеста яка, приготвяйки се за сън.

Както всички знаят, нощните грабливи птици, за да бъдат почтени и непорочни горски обитатели през деня, спят.  

– Чакай, чакай! Моля те не заспивай веднага! Как така не стига?! – тревожно запита Жабата.

– Не е достатъчно да знаеш, трябва и да можеш. Само облаци не стигат, трябва и дъжд.

Този път главата на Совата напълно се скри, като останаха само двете снопчета пера да стърчат отгоре и Жабата разбра, че разговорът е приключил.

„Не мога да стоя тук вечно!” – помисли си тя. – „Горското духче не каза кога ще се върне. Но и Совата е права – знам пътечката, вярната посока, но сама едва ли ще се справя. В гората има всякакви животни! Ако ме срещнат... Ох, защо си нямам другар, който поне кураж да ми дава?! Къде си, Горско духче?”

– Ето ме! – не от пътеката, по която беше заминало, а сякаш отгоре, от слънцето, по слънчев лъч, като по водна пързалка, се спусна вихрено и се изправи до гранитния камък Горското духче.

– Здравей, принцесо!

– Здравей, приятелю! – радостно плесна плавници Жабата. – Толкова съм щастлива, толкова съм щастлива! Имам да ти разказвам безброй неща. Научих толкова много! Сега вече знам да ловя риба! Знам коя е вярната пътека, кое е добро и зло, как да се справя с трудностите на живота!  

– Браво, принцесо! – усмихна се Горското духче.

– Казваш ми „принцесо”, но аз сега всъщност съм една грозна, зелена, пъпчива жаба – помрачи се усмивката на Жабата. – Много истини научих, но най-тъжната за мен беше причината, поради която бях омагьосана да се превърна в жаба и да загубя най–близките си хора, родния си дом.

Една сълза потече по лицето ù, отрони се, плъзна се по клона на който стоеше и тупна  върху гранитния камък. Камъкът не можа да понесе огромната печал, която се стовари върху него, разтроши се на един милион и хиляда камъчета; всяко камъче се пръсна на един милион и хиляда песъчинки; вятърът издуха песъчинките и ги запокити в реката; реката ги понесе, потопи ги на дъното на морето и удави непоносимата мъка!

Жабата слезе от дървото, избърса насълзените си очи, въздъхна дълбоко и погледна виновно Горското духче:

– Бях... бях една... Не искам да изричам онези лоши думи, но разбрах защо изгубих всичко. Бих искала да мога да си върна човешкият облик, да се върна у дома! О, тогава съм сигурна, че ще бъда друга: добра, скромна, грижовна, трудолюбива... Бих искала... толкова бих искала! Но ще мога ли, приятелю?!   

– Да, можеш! – уверено отвърна Горското духче.

– Как? Как да се върна у дома?

– На подскоци. Ха-ха-ха! Скок – подскок! – с дрезгав смях се обади совата от короната на ябълката. – И най-дългият път се изминава крачка по крачка! Ха-ха-ха! Скок – подскок, скок – подскок!

– Ти вече си тръгнала, принцесо – утеши я Духчето. – Направиш ли първата крачка, половината път е извървян!

– Ха-ха-ха! Първата крачка, първият скок... Скок – подскок, скок – подскок! Ха-ха-ха! – продължаваше да се тресе от смях Совата.  

– Да вървим, да се махаме от тука! – не се стърпя Духчето.

– Довиждане, мъдра птицо! Благодаря ти за всички съвети! Сега вече имам цел – пожелай ми успех! – вдигна глава на прощаване Жабата.

– Ха-ха, имаш цел! Крайната цел е нищо, важен е пътят към нея. Ха-ха-ха! Скок-подскок към целта! Ха-ха-ха!

Духчето вече се беше отдалечило по дясната пътечка и жабата пъргаво тръгна да го догонва, но се спря, обърна се да помаха за последно сбогом и чу Совата да мърмори:

– Целта, целта... Не се вторачвай в целта, радвай се на пейзажа!