Лена пристъпи прага на квартирата и се огледа. Очакваше всичко друго, но не и това — съвсем обикновен интериор. Розови тапети, красиви мебели… нямаше ни една висяща малка глава, ни една заклана кокошка, ни една вуду кукла… крайно време е да спре мексиканските сериали.

— Мадам Сичиха, тук ли сте?

— Да, очаквах те — от ъгъла изникна жена на около петдесет, петдесет и нещо. Напълно нормална, между другото, с изрусената си коса, нарисувани вежди и пеньоар на слънчогледи.

— Чух, че сте една от най-добрите гадателки в града, та…

— Не ме сравнявай с ония шарлатани! Аз не съм гадателка. О, неее — аз съм нещо много повече. Ела, скъпа! — заклати напред-назад пълничък пръст, с дълъг нокът, лакиран в ярко оранжево.

Настаниха се на пъстър диван, зад стъклена масичка и се втренчиха една в друга. Лена нацупи червените си устнички, почеса се там дето не я сърби, въздъхна шумно и заговори:

— И така, колко Ви е тарифата? Как стават нещата? На таро ли ще ми гледате? Какво?

— Казах, че не съм като ония другите, скъпа! Не гледам на кафе, карти, вода, ръка и каквото още там практикуват измамниците. Това са глупости.

— Тогава, какво?

— Аз се разхождам из паралелните вселени…

— Моля?

— Чувала ли си, че всеки избор, който някога направиш създава нова реалност. Ами, точно така е, скъпа! Когато обаче затвориш една врата пред себе си, подсъзнателно започваш да бленуваш, за това, което е можело да стане, но не е. Това е проблемът ти, нали? Не си щастлива, искаш нещо, което определено не притежаваш…

— Да… аха… — жената несъмнено е абсолютно изкукала. Лена понечи да се изправи, не ѝ се слушаха повече глупости.

— Когато бях на двадесет и пет посетих годеника си в Петер — спря я мадам, поставяйки ръка на бедрото ѝ. — Тъй като му гостувах около месец имах доста багаж. Дълго се сбогувахме и закъснявах за автобуса. Бързах, влачейки всичките си куфари, когато един господин, също тъй забързан, се блъсна в мен и парцалките ми се разпиляха по плаца. Докато се оправим автобусът замина без нас.

— И? — какво общо имаше тая тъпа история с тегобите на Лена?

— След час имаше друг, не стигнали местата този ден и пуснали втори в същата посока. Зарадвахме се на щастливата си звезда и потеглихме със следващия рейс. След около стотина километра попаднахме в задръстване. Видиш ли, първият автобус се врязал челно в камион. Докато преминавахме по шосето, на мястото на произшествието, аз… хъм… такова… загледах се в останките: разчленени и изранени тела, още не покрити с бял чаршаф; ръка тук, крак там…

— Да, да, добре! Схванах картинката! И какво от това?

— Ами, оттогава виждам в паралелните светове, които сами сътворяваме. Видях и себе си убита, ако не беше ме блъснал мъжът от автогарата. Видях и него, ако не беше се успал… Ти имаш съпруг, деца и какво ли не, но искаш нещо друго. Искаш любов, която не изпитваш към своите близки. Мога да ти предоставя такъв живот.

— И колко ще ми струва?

— Не много… хиляда долара…

— Долара? Еее, да… не. Нямам толкова пари, съжалявам!

— Може и да ми ги дадеш, когато си доволна от резултата, а сега само малък аванс. Колко имаш?

— Ето… — подаде две-три смачкани банкноти. Имаше повече, естествено, но да ги даде на тая смахнатата — в никакъв случай.

Мадам Сичиха, което със сигурност не бе истинското ѝ име, видимо се разстрои от мизерните няколко рубли, ала все пак се усмихна и се показаха два реда жълти и криви зъби. Ако можеше да се разхожда из тия паралелни реалности, да бе избрала в една от тях да иде на зъболекар…

— Добре, тръгвай!

— Само това? Взимаш ми парите и хоп-троп — готова съм?

— А ти, какво очакваше? Въпреки всичко ще видиш, че не съм лъжкиня.

Не ѝ отне много време да се прибере у дома. Апартаментът, наследен от родителите, ѝ се стори ужасно мръсен. Господи, та тя изчисти точно преди да тръгне, как е успял да се наслои толкова прах? Запретна ръкави и започна да се труди. Мъжът ѝ не се прибираше, децата — също. Е, взе леко да се притеснява, когато стана около дванадесет вечерта (не бе усетила времето, погълната от домакинската си работа). В един и половина чу вратата да се отваря. Лена, вече крайно изнервена от чакане на домочадието, потракваше с перфектния си маникюр по облегалката на креслото. Щеше да им каже в прав текст, какво мисли, за нощните им разходки.

В хола престъпи висок мъж, с огромно шкембе, лъщящо безкосмено теме и лекьосани в масло дрехи.

Лена се сви на топка в меката мебел, неспособна да възпроизведе, какъвто и да било звук. Кой е този, какво може да иска, дали ще я нарани, крадец ли е?…

— Жена, вдигнала си си задника днес от дивана, а? Къде ми е манджата и пиячката?

— К-кой сте Вие?

— Как кой, мъжът ти, кой друг?

— Не, аз…

— Лена к’во ти ста’а? Аз съм, ма — Иван!

Лена си спомни как в гимназията въздиша по Иван Сергеевич, който пред хората пренебрегваше ниското трътлесто момиченце. Самият Иван — снажен юнак, така си го описваше — с прекрасна усмивка, гъста руса коса и мускули на културист. Веднъж дори я покани у тях, но Лена помисли, че ѝ се подиграва и иска да ѝ скрои някой номер, та не се съгласи. Месец по-късно се запозна със затворения и по-голям от нея Александър. Като завършиха вдигнаха сватба, Лена отслабна и живота продължи монотонния си ход. Ала неведнъж тайно си мечтаеше: Какво ли щеше да е, ако онзи ден не бе отказала на Ваня?

— ’Айде, ма! Дигни си големия дирник, направи нещо за ядене и налей водка — рече мизерникът, който в лице наистина приличаше на Иван, докато се драпаше лениво по това, дето отдавна не е виждал без огледало.

Лена неохотно се съгласи, стана и тръгна към кухнята, която все още не бе почистила напълно. Пътьом мина през коридора и се погледна в огледалото. Бе два пъти размера си, лицето осеяно с пъпки — едни изстискани и станали на рани, други набрали, трети тепърва растящи. Косата ѝ силно оредяла, със сигурност от некачествени препарати, гърдите виснали над огромния търбух, а бялата рокля (с която се помнеше допреди малко) се превърнала в обширна мазна палатка. Лена запримига срещу си и изведнъж ѝ изплува:

Иван я покани, тя — глупачката — прие. Отидоха у тях, той я натисна…

Използва я дълго време, но само когато нямаше друга наоколо. След гимназията, явно Лена му била удобна, та се взеха. Тя щастлива, че е уловила най-готиното момче, той… ами нищо. Иван заработи в долнопробен сервиз, а тя в магазин за месо иии… това е цялата история.

Лена изхвърча от апартамента, учудващо бързо за килограмите си, и хукна към дома на вещицата, която със сигурност я е проклела. Иван редеше едни подире ѝ, но тя не се спря да го слуша — искаше си обратно Сашинка и децата, красивата и чиста квартира, стегнатото тяло и добре платената работа.

Стигнала до прага на Сичихината обител, Лена яростно затропа по талашитената врата. От близкия апартамент излезе ядосан съсед, заковавайки с поглед натрапницата:

— К’во ти трябва по това време?

— Мадам… къде е мадам?

— Кой? Ааа, Олга ли? Ами че тя умря преди около двайсетина години. Апартаментът остана за нейните, ама те от мъка го заключиха и туйто.

— Как? Не може да бъде, аз…

— Горката Оленка, а беше такова добро дете! — поклати тъжно глава. — Автобусът… дето се качила в Петер за насам, бил блъснат от някакъв тир. Добре че останали един-два зъба в устата на момичето, че да я разпознаят…

След кратката си приказка съседът сви рамене и се прибра с думите: „И без повече шум!“ Лена се разхлипа и седна на мръсния циментен под, опряла гръб о̀ вратата. Забеляза до бедрото си някаква хартийка. Вдигна я и не се учуди, че е бележка, адресирана до нея:

„Толкова плати — толкова получи! Стипца!“