Изгрев и залез. Залез и изгрев.
Слънцето се ражда. Изгаря докосналите го и си отива. Но ние отново и отново се надяваме да го видим. Макар и в сетния си миг. И затова винаги искаме само едно – да доживеем до утрото. До последното свое утро.
Залез и изгрев. Изгрев и залез.
Звездите се появяват пред нас и завинаги остават в сърцето. Макар и невидими. Знаем, че са студени, но на всяка цена искаме да са до нас. Да се любуваме на очарованието им, да ги докоснем, а после да останем при тях, защото на земята вече всичко ще е еднакво мрачно.
Изгрев и залез. Залез и изгрев.
Може ли някой да обясни защо са еднакво кървави нахлуването на мрака и събуждането на утро? Защо толкова си приличат? Алени и красиви. Но ако едновременно се родят слънце и звезда, сливайки се в едно-единствено същество? Кой е избрал цвят на кръвта да свързва появата пред нас на Слънце и на звезди?
Залез и изгрев. Изгрев и залез.
Неповторими и безмълвни като изпълзяваща от вената кръв. Незабравими, когато ги съзреш сред земния мрак. Когато извират от погледа на нежна кошута. Когато са сляти в едно цвете.
Изгрев и залез. Залез и изгрев.
Превръщат живота в кървава незарастваща рана.
© Вили Тодоров Todos los derechos reservados