Изгубеното сърце

  Всичко започнало някъде там...където един изследовател загубил сърцето си...Така нареченият изследовател бил не по-малко мечтател. Неговото изгубено сърце чакало да бъде открито.

-Не мога да живея без сърце, как така ще живея без сърце, та това е невъзможно! Усещам го да тупти, но сякаш го няма...

  И така тръгнал да го търси. По пътя си срещнал една много красива жена, която мигновено го заслепила с очарователността си. Той казал:

-Здравейте, прекрасна лейди, мога ли да попитам нещо?

-Разбира се, кажете!

-Аз...мисля, че съм изгубил своето сърце...и искам да попитам дали случайно знаете къде мога да го открия.

-Как така? Това възможно ли е? Сърцето ти е вътре в теб, то няма къде да избяга.

Мъжът искал да каже още нещо, но се отказал и отчаяно продължил по пътя си, като си мислел, че жената изобщо не го е разбрала. Не след дълго зърнал една старица, спрял и нея.

-Добър ден! Мога ли да Ви попитам нещо?

-Кажи, млади човече.

-Къде да търся сърцето си, мисля, че е изгубено, не знам как да го открия?

Тя се засмяла и отвърнала:

-Имаш да изминеш толкова много път...

И продължила по пътя си, с лек смях.

Изследователят се бил подготвил, че пътят може да е дълъг, но пак останал разочарован от отговора, старицата не му помогнала с нищо. Вървял, вървял и видял едно малко детенце.

-Здравей, не се плаши от мен, мога ли да ти задам един въпрос?

-Да - отвърнало детето.

-Може да си още малко, но въпреки това се надявам да ми отговориш. Къде мога да открия сърцето си? Сякаш е загубено...

-Просто е нужно да го следваш.

  Нашият приключенец съвсем се объркал и просто продължил, след като благодарил на детето. И така, след време, пътят го отвел към морето. Буйните вълни се разбивали в пустия бряг и острите скали. Облаци се били насъбрали, гъсти и черни. Той отишъл на брега и се загледал. Морето сякаш му казвало нещо...Седнал на брега и започнал да наблюдава, мислил, мислил, докато не кацнала една птица до него - бял албатрос. Птицата го погледнала, той ѝ отвърнал с поглед. След това отлетяла и кацнала на една далечна скала. Изследователят останал озадачен, приел го като знак от съдбата.

  Чул гръм, който прорязал мислите му, видял светкавица, която се явила за него като прозрение. Започнал да разбира думите на всеки, срещнат по пътя. Детето било отражение на детето в него - то казало просто да следва сърцето си. Разбрал, че то е там, само трябва да се заслуша в него, както в шума на вълните...Старицата била олицетворение на мъдростта и опита му в живота, та тя имала предвид пътя на живота...Пътят е дълъг...Както пътя, който птицата изминала...А жената...жената му предала това, че сърцето му винаги ще е с него, каквото и да става, то никога не може да се изгуби...както морето винаги ще бъде убежище за мечтателя...

Той проумял тези уроци. Завалял пороен дъжд, ала изследователят останал.

-Нека вали - казал си той. - Нека вали...

Усетил сърцето си да бие силно в гърдите...