Изгубих всичко… II

–Е? По-добре ли си от миналия път, когато разговаряхме?

–Не съм и никога няма да бъда!

Ах, страдание, страдание…

Защо тъй безмилостно и жестоко ме измъчваш,

защо ме правиш тъй нещастен и унил,

къде сгреших, че тя толкова много ме намрази,

къде изгубих любовта й, да се върна и открия,

как да я накарам да прости на моята жалка личност,

как да я накарам отново да е мила и добра?

Ах, любов, любов…защо си тъй жестока…

–Тя сега до теб ли е или не е,

че си тъй нещастен и сломен,

от съжаление и липса угнетен?

–До мен е всеки ден тя сега

и успява да успокои моята душа.

Но скоро ще си тръгне от болното ми ежедневие

и така на сърцето ми ще причини нелечимо поражение.

Сега съм щастлив, че всеки ден я виждам,

въпреки, че се държи студено, аз не се обиждам.

В момента получавам това, което заслужавам,

мъка и страдание от онова, което обожавам.

–А мислиш ли, че още те обича,

или вече, каквото е чувствала към тебе го отрича?

–Ох, не зная, не зная!

Или по-скоро не желая да зная.

Ако разбера или ще летя, или ще умра,

но ще накарам себе си да разбера.

Аз зная, че на нея не ù беше лесно,

да рискува толкова много заради мен и моите чувства,

да ме направи най-щастливият, макар и за кратко,

а аз не оцених напълно това, което ми даваше,

защото не разбирах напълно това, което правеше.

Дори и да съм изгубил любовта ù,

не желая да губя нея самата.

Прекалено ми е скъпа и жизненоважна,

за да си простя да ме мрази тя.

–Защо не й кажеш или не я попиташ?

–Аз прекалено много я обичам,

че с моите чувства да я навличам.

Обещах, че вече няма да го правя,

пък тя ако има малко милост към мен,

сама ще ме повика при нея да й разкажа.

–Значи не спираш да я обичаш?

–Непосилно ми е да го направя!

Дано не ù е неприятно чувството на любовта ми,

опитвам се да не го натрапвам постоянно,

но amor tussisque non celantur.

–А сърцето ти? Какво се случва с него?

–Сърцето ми е от скръб раздрано –

липсата го стиска безпощадно,

освен да съжалява и да страда,

от него друго за сега не става.

Само любовта ми си стои,

едното ми прекрасно чувство – озарява го с лъчи,

                           (и крехкия му живот крепи).

Но от мен съдбата му не зависи,

(без значение какво си мисли)

защото сърцето ми…сърцето ми си остава само нейно!

10.02.2014г. София

Кристиан Дочев