“I don`t know who am I,
I hate myself and I want to die.”
Щукна му да я изнасили.
Впоследствие, ако достигнеше необходимото ниво на въодушевление – да я убие.
Чувстваше се съзидател.
Камбанката при входа на вратата звънна.
Погледът му се спусна от високо разположените наопаки чаши, спря се върху бар-плота, сетне бавно и протяжно се плъзна по него, ала духът му беше слаб и не можеше да води очите. Случиха се пресекулките – насечени разлятости, които се спъваха по гладката мраморна повърхност, превиваха се от болка, надигаха се сред унес и отново се провлачваха докъм края на дългия плот. Там погледът застина. Очите – откъснато неприсъствени – понечиха да се повдигнат, люшнаха се в празното усилие на своята мъка и неминуемо щяха да се сринат, ако отзвукът на заглъхналата вече камбанка не докосна за последно съзнанието и не го пробуди.
Нечутите стъпки на някой си. И дамата с него.
Тъмата в мрачните зеници закоравя. Само ръката се пресегна. И чашата с мастика, както и другата такава, но с айран и чер пипер, докоснаха отново пресъхналите устни.
По радиото, което се намираше в бара, звучеше музиката на “Нирвана”.
* * *
Поглъщаше я с очи.
Ези е моето лице, а това е моят шанс.
Приближаваха.
А тя се усмихваше, за първи път откакто я знаеше – несвенливо. Походката й, бавна и слята, с преливащи една в друга стъпки. Недългите й коси. Както и очите й, окултно сини, изпълнени с трескава протяжност. Подхванала момъка някъде през свивката на лакътя, тя бе тъй привично вместена изпод непотребната аура на своя анимус. И щракна с пръсти – своевременно щастлива – сред звънък смях.
Закотвил се бе ад в очите му. Споменът дойде тъй, сякаш не бе си отивал: беглите контури, слепите движения, почти счутите гласове. И цветовете – нюансите им, които така и не долови, освен тези, които бяха в синьото на нейните очи.
Поглъщащ я.
Ези е краят на края.
Облакътил лявата ръка на плота, той се беше извърнал целия към тях.
Само на метър от него.
И движението в него започна. Естествено, то бе в кръста, непохватен ерзац на онова, което предстоеше. Столът на кокила, върху който караулеше и тая вечер, се изви в танцувална ротация. И заскърца. Анфасът й премина в полупрофил. Мирисът й… Поддържаше синхрона във въртенето…
Вече на едно ниво.
Зверски я поглъщаше.
Профилът й загатна тила. И накрая, разбира се, гърбът й. Скърцането спря.
И те вече не бяха заедно.
Тура е опакото, а това - шансът да бъда с нея.
Отдалечаваха се.
Плотът му бе отдясно. Колкото до сепаретата, те бяха отляво. Впуснали се до дъното на бара, от всяко следващо, той виждаше все по-малко от вътрешността му. От последното не виждаше нищо, освен ръба на огледалото, воайорски прилепнало към дънната стена. То – най-далечното сепаре – ги прие някак своднически. За жалост осветлението в бара не бе догонило карантиите му. Но пък, фукащата сантименти ситна лампа, вградена върху масите на всички сепарета, мяташе глухи лъчи и издайнически осветяваше лицата. Ръбът на огледалото в последното сепаре приемаше тия мътни лъчи и даряваше на очите му… отражения.
Чувстваше се като един проникновен Юнг, който вниква в хаоса на недиференцираните Инг и Янг.
Момъкът се беше поставил отсреща му и навярно ангажираше съществото си с говорене, но огледалото разкриваше единствено гърбът му.
Тя живееше! В средата на лъскавата повърхност на ръба на огледалото върху дънната стена.
Той, убеден бе в това, я виждаше не както другите го правеха.
Чак сега отмести очи. И се взря в мрака, но вече в този, закотвен отвън.
Тура е любовта въпреки всичко.
И тогава му хрумна да я изнасили.
Впоследствие, евентуално, ако достигнеше…
* * *
Първите акорди на “Where did you sleep last night”.
- Да сипя, нали? – тъй рече зарад пуста си съдба момчето зад бара. Звучеше като инертен проповедник, въпреки че този път беше дочут, но едва мярнат.
Бяха се разминали като кръстосани успоредни. Отблъскваща, недъгава математика ги бе обгърнала, след като ги причака на небилото пресичане. И се получи мнима кръстоска, чието единствено притежание бе кратката и кристална несподеленост. Мимолетна среща насред космическа дистанция.
Тялото й – една девича плънка, ала с незряла, потисната платоничност.
Всъщност да я изнасили, а после да я убие, му се стори шаблон. Демоде. Зачегърка фантазията си, търсеше пълнокръвната вена, творческата алтернатива, която – добре съзнаваше – се беше обрекла на него. Усещане на сюрреалист, който обича лоши асоциации. Бясна дързост имаше в мислите му. Мисли за нея. И той сублимира – хронологията с очеизкормваща явност му се голееше реципрочна.
Изкоркан се позова на нея.
“Ще я убия, а после ще я изнасиля.”
Това му се стори щрих гениалност. Изнасилването като процес добиваше нов оттенък, в него раснеше изкуството, нещо лишено от детерминация, което значеше, нещо негово. Свлякъл бе прецедентите до себе си и изтънко беше извел своя стил.
Тази последователност би го облекчила от един вид женската вероятност, тя да му се отдаде доброволно. В това имаше нещо порочно, нещо безплатно. Възможността за такова стечение на обстоятелствата оцени като микробна, но ако тя се осъществеше, би се оказала съсичаща – как да го каже – би била една нейна гилотина. Сатанинска кастрация за неговата креативност.
Чувстваше се съзидател. Свиреп съзидател.
Сега, в тази нощ, бе мигът на тяхната автентична среща. Не онази неосъществената, откъртена реалност, епигон, накърнил го толкова много.
Очите, зрящи някъде другаде, почти пропуснаха вечно сипващия – първо мастиката, а сетне айрана – барман. Но все пак:
- Да, брате Карамазов, сипи.
Ези или тура? Изкоркан вече беше направил своя избор.
И сам си сложи черния пипер.
* * *
Кърт Кобейн шестваше из цялото помещение на бара с “Rape me”.
В ръката му от никъдето се появи монета.
А на нея дори нямаше да й щукне да поплаче. Той си обеща – да бъде внезапен, неочакван, изтънчен…
Щеше да я пресече, да й отнеме сълзите, о, тя нямаше да реве, къде ти това.
Първо с ударите в гърлото. За да не вика. А и за да й се изцъклят очите. Сините. Тези, които щеше да търси неуморно, та да види онова що иска – питащият, неразбиращ поглед. Защо-то! А после в корема. И в главата. За косата и да виси на скалпа си.
Тя щеше да легне. Разбира се, с негова помощ. Пресечена през глезените. Някъде близо до бордюра, за да поеме онзи неин гръб, винаги дефилиращ му, както и откънтяващата й глава.
Монетата в ръката му започна да се движи по пръстите. От показалеца до кутрето. И обратно. Отначало едва-едва.
Щеше да се съблече сама. Та нали той е рафиниран творец, а тя е жена, обдарена със свободна воля. Нека го видим. Принудена да бъде свободна! И никакви скъсани дрехи, съдраното е израз на симулирана страст. Бавно, по реда. Да ги сгъне. Прилежно. И методично – както тя се отнасяше с него. А сега, както си е легнала.
Щеше да е гола.
Щеше да я удря. И хапе, чупи и къса. До последно. И след него. Взрян в очите й. Във вече отиващото си синьо у тях, което сякаш нявга е било нежно. Дремеща болка, вечно непроявена – тъй присъщо й.
Щеше да впива, отдира и вие. Гърч и безумие. И, разбира се, щеше да й говори.
Щеше да й говори за всичко. За всичко. Със сурови и кратки изречения, с криви наставки на започнали сякаш думи.
За Едип, който казва, че всичко е добре.
За Сизиф, качил, но не износил.
За Еризихтон, изкоренил и изсякъл свещената дъбрава на Деметра, наказан с неутолим глад и изял месата си.
За Епаф, който докосва…
За Нея!
И пак за Нея!
А докато говори…
… щеше да я убива.
Монетата бясно подскачаше по пръстите на ръката му и се въртеше в неспир.
Кръвта по лицето и устата му. По ръцете му. Смазана, разкашкана плът. Строшени кости. Трудно опазеното лице. И воят.
А след смъртта щеше да дойде отвъдното, което я чакаше. Бавното, методично и сякаш безкрайно изнасилване.
А после когато спре, по-късно от късното, след всичко що е, може би щеше да посегне и да я погали. Може би.
Монетата се отдели от пръстите му. Полетя. Ези сменяше тура, тура отстъпваше на ези. Монетата тупна в краката му. Наведе се. И най сетне – след толкова много вечери – се усмихна.
* * *
На другата сутрин една светотатствено красива жена, твърде сънена и някак плавна, купи от близкия павильон своя вестник. Дори не го разгърна, само хвърли бегъл поглед на титулната му страница. Там и днес нямаше нищо любопитно. Вестникът изчезна някъде в широката й чанта.
И Тя не видя, някъде на последните страници малка снимка на мъж проснат в тъмнината с чудовищно разкривено тяло. Както и думите мъдрещи се изпод страшната снимка.
“Неизвестен, без документи, обезумял. Драл кожата си, издърпал вените си със зъби, драскал и отлепвал лицето си. Избол очите си, разпрал корема си, извадил червата си, разхвърлял ги наоколо. Откъснал гениталиите си. И ги дъвкал. Изгризал пръстите на ръцете и краката си. Изял собствените си устни, стрил езика си. Никой не го чул да вика. До него била открита фалшива монета с две еднакви страни. С две ези.
* * *
Това е неговият шанс. Шансът на Изкоркан.
© Едуард Кехецикян Todos los derechos reservados