Бързам сякаш дяволът ме гони. Сърцето ми думка като лудо, аха да изхвръкне. Още не мога да дойда на себе си. Не е за вярване, че съм на улицата. Що ми трябваше да се захващам с подобна история. Да ме пита човек не мога да отговоря. Пусто женско любопитство.  Кирчо - мъжът ми - много ми харесва. От гимназията сме се хванали, оженихме се, че и дете си имаме. Много ми е добро момчето и нищо не ми липсва. 
Божкее, що ми требва. Стоян - колегата - и  той ми харесва. Шегаджия, пък умен, не ти е работа. Тъй де, цял ден заедно на работа. Повече с него прекарвам отколкото с Кирето. От едно известно време Стоян взе да ми подхвърля едни думи, едни комплименти. Е, жена съм. Харесаха  ми. Един ден останахме сами да довършим работата и той взе, че ме целуна. Ей тъй ми замая главата. Не се мина седмицата и ми вика:
  - Айде Събке да отидем у дома. Жената е на село и няма да се върне. 
Моят Кирчо беше втора смяна а детето свекървата го гледа. 
  - Ми, да дойда, Стоене. Що да не дойда. 
Кой дявол ме подмами тъй и не се усетих. Викам си - е, и аз съм жена. Що да не опитам нещо чуждо. То цял живот с един мъж ли да съм? 
Отидохме и Стоян извади, уиски ли не щеш, ликьор ли не щеш, фъстъци. К`во да разправям от вкусотии свят да ти се завие. Подготвил се беше, не може да му се отрече. Хапнахме, пийнахме, смях и закачки. Не разбрах как се отзовахме в леглото. 
Лежим си доволно. Стоян ме милва а аз мъркам като котка. И в този миг се чува звук от ключ който някой се мъчи да вкара в ключалката. И като не можа натисна звънеца. Натиска жената сякаш се е залепила за него.
    - Бре, жена ми. 
    - Ай, Стояне к`во ще става сега?
    - Вземай си дрехите и влизай в тоалетната. Аз ще се оправям.
Грабвам аз дрехите, влизам в тоалетната и започвам със свръхзвукова скорост да се обличам. Чувам, отваря Стоян вратата а жената пита:
   - К`во става? Половин час чакам.
  - Заспал съм, бе жено. не ми каза, че ще си идваш. 
Усещам застанал Стоян с гръб  на вратата на тоалетната, а жената влиза навътре и тръгва от стая в стая. Съмнява се и търси. Треперя аз и си мисля, като отвори вратата какво да правя. И ми дойде мисъл. Обръщам очи към тавана, събирам пръсти за молитва и говоря. На Бог говоря, че на кой друг в тоз` сублимен за животът ми момент:
   - Боже, мили Боже, направи така, че да не влезе тук жената, да не стана за срам и позор. И ти обещавам, че повече чужд мъж няма да погледна.
Чувам как излезе жената от последната стая, а Стоян казва:
   - Какво има бре жено? Какво обикаляш къщата? Айде ела да влезем в кухнята.
И тя го послуша. Влязоха в кухнята и затвориха вратата. Е, това е момента. Излизам от тоалетната и входната врата насреща. Отварям тихо, притварям я пак тихо и с обувките в ръка бегом по стълбите. Спирам за малко да ги обуя и пак бегом.  Двама, трима души любопитно ме огледаха и това ме осъзна. Намалявам темпото. Вече съм далеч от обсега на опасността. Сега крача като замаяна осъзнавайки преживяното. 
И ме чуква една мисъл: изневярата не е за всяка уста лъжица. Тате казваше, че на  невярната жена от вътре й идвало да изневерява.  Щото най напред на себе си изневерявала. 
Сега си вървя по улицата и не бързам да се прибирам, че знам ли дали моят Кърчо веднага няма да познае какви съм ги забъркала. Сещам се за молитвата и ми стана едно чудно. Ами, чу ме Бог и не ме намери жената. И реших - ще си го нося този случай до края на живота. 
Заръмя. Разтворих чадъра и продължих към дома.