Изтика страха си някъде назад, много назад, където тия крастави кучета не ще могат да го подушат. Ако усетят слабост ще нападнат, ще го разкъсат, ще го погълнат.

Въздъхна тежко и тръгна напред. В едната си ръка държеше оръжие, другата смело стисна в юмрук. Очаквайки да нападне, тълпата ядно го следеше как бавно напредва по тясната пътека.

Много време му отне да се добере до входа. Погледна назад — изучаваха го свирепо, но вече бе твърде късно. От дясната му страна изникна пазач… О, как ги мразеше тези същества! Безпощадни, безпринципни и безсъвестни гадове, които често навещаваха нощните му кошмари. Пазачите, също както и гъмжилото отвън, щяха да настъпят светкавично, ако узнаят за обзелия го ужас. Ала ненапразно дълго се готви за трудния ден — лицето му застина в каменна маска.

Ето го! Порталът за другото измерение. Знаеше, че това е едва първият свят, който щеше да премине, но се зарадва на своята малка победа. Застана пред тясната пролука и извади меча си. Минутите се затътриха едва-едва. Трябваше да докаже, че оръжието му е достатъчно силно, та да продължи своята мисия…

Трепет изпълни цялото му същество, озовал се пред сивото поле. Забеляза, че е пълно с чудовища… Той също наскоро се сдоби с такова, но то беше немощно и изтерзано и наместо то да пази господаря си, господарят трябваше да пази него. Нищо, нали все пак бе негово собствено… или поне щеше да бъде.

Пазач отляво! Наклонил глава и с ръце, скръстени на огромния корем, негодникът го наблюдаваше с насмешка. Отвори уста, показвайки изкривените си жълти зъби и му кимна към леговището на мъдреците. Почти нищо не го спираше да го достигне, освен чудовищата. Но те бяха кухи, безобидни дори, ако стопаните им не ги напътстваха.

Уверен и горд, поне на външен вид, той стигна безпрепятствено до своя звяр. Погали го — дори стар и грохнал, някак вече го обичаше. Та нали точно заради него се подлагаше на това изпитание…

Мина доста време преди двамата да прекосят сивото поле, но в крайна сметка се докопаха до пещерата… Мъдреците гледаха злобно към неговата твар. Не я харесаха, не харесаха и притежателя ѝ. Като ято грабливи птици наобиколиха гадинката, изтиквайки го назад. Изпита жал, макар и още да не познаваше животното добре. Знаеше, обаче, че трябва да кротува.

Дълго се съвещаваха и пъплеха около чудовището му и все пак накрая, като по чудо, му позволиха да премине. Искаше да се усмихне, но си наложи да не го прави. Ами ако го спрат в последния момент? Ако пожелаят да им поднесе дар? Не, не биваше да се отпуска. Той вече не притежаваше нищо, което да им даде за отплата. Нямаше, с какво да ги умилостиви, ако ги разяри.

Колкото се може по-бързо се измъкна от пещерата, не поглеждайки назад.

Не знаеше къде да остави своя звяр. Трябваше да е на безопасно място, където другите и по-силните не могат да го наранят, а такова място не се виждаше. Изчакваше и се оглеждаше, копнеейки да свърши и тази задача… Погледна нагоре. Слънцето му се подиграваше, докато се търкаляше в оная посока, която щеше да затвори последния портал… а той трябваше да надбяга времето, независимо от всичко.

И тогава…

О, Небеса, съзря го!

Бързо, преди да го преварят, се отправи към заветната цел. Слезе, помилва чудовището си и обеща да се върне бързо, но знаеше, че изрича лъжи. Последното изпитание бе дълго и протяжно… но той щеше да победи, защото нямаше как да изостави новия си другар.

Отново вдигна своя меч, но този път, държейки го с две ръце, придоби малко повече кураж. Все пак премина през тълпата от побойници, без нито една драскотина; триумфира над първия пазач с мълчание и стоицизъм; вторият също не го затрудни; успя да заблуди мъдреците; намери безопасно място за своята придобивка… Защо сега да не се чувства горд и силен?

С тези си окуражителни мисли спря. Нови врагове, които още щом го подушиха, впиха яростен поглед в скромната му личност. Не трябваше да трепери, не трябваше да се бои… НЕ! Изправи глава, пое си дъх и закрачи, стиснал зъби и изпънал гръб.

Ръчкаха го, блъскаха и настъпваха, чакайки да прояви слабост, та да могат да го сломят. Не се поддаде, нямаше да се поддаде… не и на финала. Тогава, в прегръдката на своите мъчители, той застина. Трябваше, така бе редно, въпреки погнусата си и смрадта, която го обви.

Чу своето име… усмихна се. Дори и след тягостните часове, през които трябваше да чака насред омразните си противници, той издържа. Тръгна уверено, а тълпата все повече пращеше от безсилен гняв.

Предаде оръжието си, вече бе заслужил по-добро. Старото му свърши чудесна работа, но занапред щеше да се бори с много по-велики врагове. Получи новия си щит и меч. Спокойствие изпълни цялото му същество, усетил за пръв път вътрешна мощ.

Намери своето чудовище… почти непокътнато. Тъжно допря ръка там, където друг звяр леко го бе одрал отстрани. Нищо, щеше да превърже раните… някой ден. Не сега, все още нямаше воля и средства да се изправи и пред онези.

Премина през портала, достигайки света, към който се стремеше още от самото начало. Потънал в окуражаващи мечти, за малко да не види как на пътя му застана нов пазач. Трябваше да спре, но бе спокоен. Имаше си всичко необходимо за тази малка битка. Нахална усмивка изкриви устните му, докато пазачът се представяше.

— Добре де, може ли да излизаш от КАТ и да забравиш за си пуснеш фаровете… Актченце?