Изповед на една бивша комсомолка

Войната беше свършила отдавна. Гладът, мизерията и смъртта бяха останали далеч в миналото. Ленинград беше почти възстановен  от разрушенията. Само на „Невски проспект“ беше останал надписът-предупреждение „При артстрелба тази страна на улицата е опасна“. Млади и стари бързаха по улиците на града. Ежедневието ни караше да забравим по-бързо миналото, макар че раните все още кървяха. Тук-там  имаше останали руини, които  ни напомняха за жестоката война, която бяхме преживяли. Тя беше лишила много семейства от бащи, братя и сестри. По магазините се появяваха отдавна забравени стоки и предизвикваха километрични опашки, на които стояхме безропотно. Нима можеше без опашки, когато страната изпитваше такива трудности в снабдяването, даже за най-необходимото. Бяхме съзнателни и не роптаехме.

      Бях студентка и  тази година щях да навърша 18 години. Сталин беше починал само преди година и целият народ още скърбеше и не можеше да си представи живот без вожда, без човека, който беше баща на цялото прогресивно човечество. Искрено вярвахме в неговата незаменимост и страдахме. Живота ни беше планиран в определени рамки и ние спазвахме безропотно правилата. Нима можеше да не сме съгласни с решенията на Партията, ние бяхме съзнателни комсомолци и безропотно изпълнявахме нашите поръчения. Такъв беше установеният ред и всичко извън тези правила беше предателство спрямо съветската Родина.

            А тези, които не ги спазваха, бяха предатели.

            Дойде лятото. В края на учебната година имахме комсомолско събрание, на което щяха да определят кой къде ще бъде през лятната ваканция. Едни на бригада в помощ на селското стопанство, други на строителни обекти на строящия се Комунизъм, а трети,  като мен, на лагер с  пионерчетата. Бях старши пионерски ръководител и отговорността беше голяма.

Светлана беше моя състудентка, учеше се отлично и беше активна комсомолка. Беше член на факултетския комитет. Баща ù и двама от братята ù бяха загинали в Отечествената война. За никой не беше тайна, че Светка, така я наричахме всички, е сгодена и годеникът ù служи в Армията,  някъде в далечния Изток. От две години не беше идвал в отпуск и естествено Светлана не беше виждала годеника си през това време.

Когато четоха разпределението, се оказа, че Светлана е включена в бригадата за събиране на реколтата памук в Узбекистан. Почти цели два месеца щеше да отсъства от града. Това означаваше отново да не види годеника си. Светлана помоли да бъде включена в групата, която щеше да работи на строителни обекти в Ленинград. Отговорът на секретаря на ВУЗ-овския комитет беше отрицателен. Комсомолът не можеше да изпълнява капризите на своите членове и който не се подчинява на решенията, може да си остави комсомолската членска карта и да напусне. Тонът беше твърд и безкомпромисен. Дисциплина и подчинение. Иначе вън.

            Светлана, бледа като платно, стана, отиде до масата на деловия президиум, извади комсомолския си билет, остави го на масата пред секретаря и спокойно излезе от залата.

            Бяхме изумени, споглеждахме се недоумяващи. Нима такъв бунт беше допустим? Тя навярно съзнаваше, че оставането ù в факултета щеше да бъде невъзможно. За това, че беше напуснала Комсомола, тя щеше да бъде изключена и от Института. Светка беше умно момиче и със сигурност съзнаваше фаталността на този жест. Тя жертваше всичко, за да се види с годеника си. Каква беше тази любов, която те кара да жертваш всичко - образование, работа, кариера, име в обществото. Нима можеше да се живее изключен от Комсомола? Никой от нас не можеше да го разбере, всички бяхме в шок. Даже някой да е разбирал постъпката на Светлана, не беше посмял да сподели с нас или да покаже, че я разбира и одобрява постъпката ù.

Това, което се случи, спокойно можеше да се нарече „чрезвичайно произшествие“. Такива неща не се случваха всеки ден. Ако кажа, че бяхме потресени, би било много слабо. Споглеждахме се с неразбиращи погледи, тайно споделяхме с най-близките си приятелки. Не помня дали съм имала смелостта да кажа на родителите си, на братята си. Смелостта на Светлана граничеше с лудост, как другояче можеше да се нарече постъпката ù.

ТЯ СИ БЕШЕ ДАЛА КОМСОМОЛСКИЯ БИЛЕТ ДОБРОВОЛНО!!??!!

Беше се отказала да се подчини на Устава и Ръководството заради среща с годеника си! Навярно в целия Съветски Съюз не би се намерил нормален човек да постъпи като нея.

            Минаха петдесет години. През това време бяхме свидетели на потресаващи исторически събития. Сталин беше развенчан и обвинен в убийството на милиони честни хора. Гулаг стана символ на беззаконие, на убийствена диктатура и унищожаваща достойнството на човека машина. Оказа се, че може да се живее  без Сталин, без Комсомол и свободно да се пътува в чужбина. Перестройката показа, че САЩ и капитализмът не са най-големите врагове на Съветската страна. А и тя изчезна от картата на света. Хиляди „съзнателни“ комсомолци сега живеят в САЩ, Канада, Австралия и получават социални помощи и пенсии от парите на „империалистическите чудовища“, с които ни плашеха в Комсомола. Кумирите ни се срутиха, идеите ни се оказаха ненужни и вредни за прогреса. Русия стана страна на олигарси и корумпирани бивши „комсомолци“.

            Оказа се, че сме били манипулирани, с промити мозъци, немислещи, невиждащи, програмирани роботи,  командвани от Партия и Комсомол. Заблудата ни е била толкова дълбока, че когато изключваха Светлана, гласувахме с чувство за справедливост и изпълнен дълг. Днес се срамуваме от самите себе си. Кой им беше дал правото да разполагат със съдбите ни, с живота ни, с бъдещето ни, та даже и с Любовта ни.

            Когато преди три години се позаинтересувах от съдбата на Светлана, оказа се, че е щастлива майка на две момчета и баба на четири внучета. Скоро щяла да става и прабаба. Като млада живяла трудно, но достойно. Била работничка в завод. Дълги години  живели в  комунална квартира с още три семейства, след това си купили кооперативна квартира.

Сега са пенсионери, събират се в кварталната градинка със съседите. Светлана никога не разказвала  защо е била изключена от Комсомола. Знае само този, когото е обичала през целия си живот. Войничето, за когото пожертва образование, професия, кариера и спокойствие. Заради когото бе отритната от обществото.

 И ако днес  срещнете по Невски проспект двама старци, хванали се ръка за ръка с много любов в старческите очи, знайте, това са Светлана и  Игор - бивш военнослужещ в поделение някъде в далечния изток. И двамата не са членове на Комсомола, много са щастливи и се радват на деца и внуци.