Странно беше как зарязвах абсолютно всичко, за да седна да пиша. За мен изливането на чувства и  мисли върху лист хартия или монитора на компютъра беше като наркотик. Нуждата, която изпитвах по отношение на творенето в писмена форма, си беше направо маниакално. Вярвах, че по този начин, някак си запълвам празнотата в сърцето си и това ме караше да се чувствам по-добре. 

Честите ми състояния на изпадане в апатия и изблици на ярост биваха потушавани именно благодарение на тази така обичана от мен дейност - писането.

Захвърленият на леглото учебник сякаш тактично ми подсказваше, че е време да се захващам със задълженията си, но нещо вътре в мен упорито отказваше да послуша гласа на разума. Нещо, което се случваше прекалено често.

Трябваше да го разкажа, да го опиша. Знаех, че така ще ми олекне и ще мога да продължа, ала не знаех как. Години наред пишех стихове, есета, приказки и изповеди, но все още не бях сътворила на бял лист онова, което исках. То живееше в мен, зрееше с времето и набираше сила. Чувствах, че съм длъжна пред себе си да го направя, ала не можех.

Усещането за незавършеност ме караше да се чувствам още по-зле.

Дълбоко в себе си бях наясно какво се опитвам да направя. Липсата на сродна душа, на любов, ме караше да търся заместител в писанията си, но тъй като това бе невъзможно, постоянно имах чувството, че бъркам някъде. Да, бърках! Ала грешката ми не се състоеше в есета и лирически миниатюри. Аз правех грешка след грешка с живота си, а липсата на разбиране, любов и топлота от друго човешко същество ми даваха усещане за незавършеност, прогарящо сърцето ми.

Наистина трябваше да предприема някакво действия. Беше време нещо да се случи и с моя живот. Оставаше само да разбера какво и да го постигна!