Напираха пролетните сокове… Същински необяздени жребци – буйни, с лъскав косъм и горящи очи, те вливаха силата си в де що застигнат по своя път. Завчас раззелениха Боженските дворове и ги накичиха с пъстри цветя. Пчелите това и чакаха – зажужаха над тях, а ароматът на плодовитост беше толкова омайващ, та и камъните бяха готови да покълнат. Зажени се тогава Коста за свойта севда. Такава булка в махалата отдавна не бяха виждали. Всички живинки сведоха ресници и доземи ѝ се поклониха, че по-голяма хубавица от нея не бяха и сънували! Рада се именуваше невестата и сигурно затова, погледнеше ли някого, сърцето му от радост изскачаше. На утрото, подир сватбата, когато се връщаше от чешмата с пълни менци планинска водица и беше още забулена, един достолепен, брадат мъж, с платно за рисуване под мишница и с торба, преметната през рамо, от която стърчаха странни четки, тръгна подир нея. Скоро я настигна и я заговори:

    — Да помогна ли, че сигурно водата доста натежава?

    — По нашия край младата булка сама трябва да се справи – смутено промълви невестата и забърза.

       Художникът я последва. Когато тя си влезе в мъжовия двор, свекърът покани брадатия и го настани твърде удобно на трикрако столче под една цъфнала праскова.

    — Снахо, това е Иван Мърквичка. Не се притеснявай! Разбрал е, че венчавка сме правили и моли да те нарисува.

     Младата жена припряно остави менците и си личеше, че сърцето ѝ блъска като уплашена гургулица. Тогава свекърва ѝ я помилва по ръцете и рече:

    — Де да искаше мене да изтипоса художникът, ама знае той - хубостта си е избрал и туй то! Дай да ти сваля булото и да ти туря сокая, дъще! От прабаби ми е наследство накитът и сега на теб ти е ред да го носиш, а сетне, дай Боже, син да имаш и на снаха си да го подариш!

      Поклони се невестата, а свекърва ѝ отметна булото. Слънцето се засрами и дръпна един облак пред очите си, че младата жена го затъмняваше с красотата си. Когато майката я нагизди с позлатения сокай, с камъчета-елмази и чудна шевица, то пак любопитно се показа, а художникът възторжено ахна, че видя двор, огрян от две слънца. Вдигна очи булката, засрещна тези на Иван Мърквичка и се изчерви като божур. Тогава мъжът ѝ не издържа:

      — Да седне и да извърне глава настрани! Тъй ще я рисуваш, инак не давам! – ревниво застана той между жена си и художника и страшно го изгледа.

     —  Благодарен съм и на това – сложи ръка на сърцето си творецът и развъртя четката.

     А пролетните сокове продължаваха да напират като необяздени жребци – буйни, с лъскав косъм и горящи очи…

„Художникът Иван Мърквичка /български художник от чешки произход, крупна фигура на българския художествен живот след Освобождението, един от създателите на новото българско изобразително изкуство/ рисува на два пъти жена със сокай от Боженци – през 1896 г. Съпругът ù не давал „моделът” да е обърнат с лице към брадатия рисувач, дошъл от София, и хубавицата, накитена с отдавнашния накит, завещан от прабабите ù, е изобразена в профил. За съжаление оригиналът изгаря по време на американските бомбардировки над столицата. Останало е цветно копие в книгата на Петър Цончев „Културното минало на Габрово”. /Илия Пехливанов/
http://iliyapehlivanov.blogspot.com/20…/…/blog-post_299.html

http://vbox7.com/play:fd591333