За първи път я видях при пристигането си. Ефирно създание, чиято цветна рокля единствено напомняше за присъствието й. Без нея вероятно нямаше да я забележа. Беше слаба, губеща се из пространството. В последствие разбрах, че почти никой не я познава и не я е виждал. Не се изненадах. Трудно е да задържиш погледа си впит в нещо, което ти причинява болка или неудобство, затова просто отвръщаш глава и се опитваш да забравиш, да се престориш,че подобна картина е просто плод на съзнанието. При това грешен...

Не помня точно в кой ден си обещах, че аз ще издържа погледа на болката.  Тук дните бяха пълни с меланхолия. Студеният въздух потискаше сетивата и не позволяваше на сутрешния полъх да разгони застоялата се тишина. Дори вятърът беше попаднал в капана на закостенялата, навеки притихнала скука. Тук рядко се говореше, защото шумът беше вечен и миговете тишина се ценяха повече от златото. Когато виковете замлъкваха нещо нежно оживяваше. Можехме да чуем песента на щурците, това беше най-прекрасният звук около нас. Останалото беше стена- сива и влажна. И тя не обещаваше приятни сънища. Но щурците-да; и ако се напънехме много, много силно, можехме да уловим техния повик.  

Първият път когато докоснах стената усетих как част от студенината й се вля у мен. Втресе ме и едновременно с  това ми стана приятно. Атмосферата ме приемаше като своя. Не бях вече гостенка. Бях станала момичето от стая 312. С оранжево пламнала коса. В един от всичките угаснали моменти усетих вятър под краката си. Докосна ме. Обичам този нощен посетител. Бавно протегнах погалената си ръка и нарисувах слънце. Топлеше... и грееше близо до прозореца. А той приличаше на дървен кръст. За една частица от секундата си помислих, че слънцето ми може да го изгори с лъчите си. Но не... той беше просто рамка на прозорец, а слънцето ми беше блян, прострян небрежно на стената. Чух в далечината часовници. Всички се обаждаха в различно време. Все едно тук имаше някакво значение времето. Просто искаха да бъдат чути наравно с щурците. Вероятно ревнуваха от тяхната музика. Или може би припяваха, може би разговаряха, може би споделяха тайните на битието, недостъпни за нас, а ние не разбирахме. Ние само съществувахме в своя отрязък от време докато нещата се случваха без нас. Пропускайки ни. Изведнъж ми се прииска да мога да разбирам езика на часовниците.

Дни наред не си позволявах да поглеждам през пламтящият прозорец, за да не се изгоря. Но в една дъждовна сутрин това се промени. Промени го детска песен. Жената от оградата имаше посетители. Освен песента на щурците и на часовниците, не бях чувала друг подобен прекрасен звук, откакто бях в стаята. Престраших се и погледнах зад пламъците, които се смилиха над моето желание да бъда част от тази песен, и не ме изгориха. Сложих ръцете си на стъклото и зареях поглед отвъд него. Там стоеше тя- чезнещата жена с шарената рокля, и държеше нещо в ръката си,но не виждах какво. До нея стояха трима мъже, двама от тях все още не бяха мъже, предстоеше им да станат - бяха деца, със сини блузки и беснеещ океан в очите. Гледаха майка си и не разбираха защо тя не им отговаря. Мъчеха се да я разсмеят, подскачаха, викаха, но не... нищо. Тя беше глуха за техния вик, беше сляпа за телцата им. Сякаш живееше в собствен периметър и не виждаше и чуваше отвъд него. Децата погледнаха баща си и той им направи някакъв знак, сочещ жената. След него последва топла детска прегръдка, но дори след нея, тя остана същата - тъжна като есен... И си тръгнаха, мисля че завинаги. На излизане мъжът се обърна за последно, но само това... и изчезнаха. Миг по-късно чезнещата, сякаш излязла от транс, се хвърли бясно към оградата - крещяща и молеща: „Дечицата ми” - викаше тя.  Дойдоха и я отведоха. Помогнаха й да седне на пейката. А тя продължаваше да се взира с празен поглед отвъд оградата. Запитах се дали гледа в бездната или стои на ръба със затворени очи...

Изведнъж осъзнах, че съм загасила пламъците със сълзите си. Прозорецът ми вече не гореше.  Беше поддал под ударите на капчиците, които се стичаха - от небето и от мен. Сега валеше... тихо, монотонно, ненатрапчиво мокро. А аз гледах навън. Гледах нея. Видях как се свлече на тревата. Тялото й - на части разпиляно - неволно се изви под влажната повърхност. Дъждът обсипа лицето й. Беше приказно красива. Като извяна парцалена кукла се люлееше насам-натам. Вятърът отмерваше с прецизна точност всяко нейно движение. Ръцете и се поклащаха в унисон с него. След това бавно се скръстиха. Мисля, че беше започнала да се моли. Отвърнах глава от нея. Молитвата е нещо лично, не исках да се натрапвам. 

Тогава спря да вали и слънцето се показа. Онова, истинското слънце-небесното. И прозорецът ми пламна пак. Видях как изгарят пеперуди. Отправих поглед надолу. Жената от оградата  все още лежеше върху есенния килим. Исках да сляза и да погаля лицето й. Исках да се уверя, че няма да изчезне. Отидох. Тя беше истинска и беше красива. Спяща. Не посмях да я докосна. Сънят е уют, сънят е уединение и никой външен няма право на достъп. Видях единствено какво стискаше в ръката си-един  жълъд. Растението на живота. Неговият контекст е безсмъртието.