Този спомен е загубил цвета си с времето. Толкова, колкото избелялата черно-бяла снимка на стената. Жената на нея е облечена с тъмно кадифено сако и голямата му яка стига почти до гордата ѝ брадичка. Изглежда сякаш се е сгушила в нея, но затова пък раменете ѝ са широки и повдигнати от подплънките на дрехата. Погледът е строг, с едва доловима нотка на тъга, но в него се чете и една твърдост, присъща за мъжете. Вдигнатите по градски коси на тила смекчават малко тази решителност, но си личи, че е жена с твърд и неумолим характер. Това е беглата ми представа за нея. Само от тази единствена снимка. Не сме се виждали на живо, защото си е отишла от този свят преди аз да се родя. Взела съм името и упоритостта ѝ, но от всичко, което ми е разказвал баща ми за нея, разбирам и колко различни сме двете. Опитвам се да съхраня спомените и да дам жив цвят на жената от снимката. Правя го не с четка, а с думи на обич. Защото това е моята баба Мария.

          * * *

          Слънцето напече извитите дървени стъпала на къщата, украсени от двете страни с нацъфтели мушката и богородички в пръстени саксии. Младата жена и тази сутрин излезе да ги измете, а когато резбованият чардак спуснеше над тях следобедната си сянка, щеше да ги полее, както винаги, обилно с вода от кладенеца.

      - При кравата и телето ходи ли, Иванке? - провикна се през отворения прозорец строгият глас на свекървата, която искаше да провери дали сутришната работа в обора е свършена, а после продължи с назидателния си тон. - И коня да ми подготвиш, нахрани го и го напои с водица, че днес ще го впрегна в двуколката и ще ходим с него на лозето.

        - Разбира се, мамо, ей сегичка, само да измета и двора от нападалите листа! - отвърна ѝ послушно поруменялата от необичайната септемврийска горещина снахичка.

            Възрастната жена тихо въздъхна и слезе в голямата хладна изба. В средата ѝ, вкопан в пода и обгърнат от четири дебели железни обръча се беше издул дървеният кадус за вино. "Има право да се гордее с дългогодишната си служба при нас, - помисли си старицата - диаметърът му е повече от два разкрача, извисява се поти до главата  на сина ми Георги и дори аз, стопанката на къщата, не знам колко шира побира, дойде ли есен". Беше наближило време пак да обират гроздето от лозовия масив край пътя, който води до съседния град и тя се радваше на хубавото слънце, което щеше да направи зърната му още по-сладки. Всяка година събираха по десетина аргати от Каргона и освен уговорената плата, щом виното превреше и започнеше да прави синджир, на всеки помощник даваха по две кани от новата реколта, та цялата му челяд да може да го опита. Тази изба помнеше и юнашки надпивания, но тя имаше тих и спокоен съпруг, който продаваше виното и ракията в дюкяна, а в такива състезания участваше само като арбитър. Хванеха ли се двама на бас кой ще изпие повече от червения им мавруд, той изваждаше от джобчето на дрехата си часовника с ланеца, който всички в квартала знаеха, и засичаше времето, за което в гърлото на легналия на пода мъж с една фуния изливаха менче с вино. Рекордът беше на Стоян Чолака и, след като няколко пъти го беше подобрявал, никой вече не смееше да се състезава с него. Тя знаеше, че е извадила късмет със съпруга си. Беше работлив и, макар да произвеждаха вино в такова голямо количество, никога не го видя пиян. Но след като се върна ранен в крака от Балканската война, се превърна в половин човек. Не спря да работи, но правеше всичко по-трудно и полагаше свръх усилия . Затова, докато синовете им бяха още малки и не можеха да помагат, тя пое голяма част и от мъжката работа.

          - Мамо, - чу тя стъпките и тревожния глас на затичалата се по стъпалата надолу снаха - комшията спал снощи в колибата на тяхното лозе и гръмнал с пушка да сплаши един крадец! Само сянката му успял да зърне, но казва, че бил едър мъж. А като се съмнало и разпилените откъснати чепки по земята открил - явно проклетникът ги е изтървал докато бяга!

          - Ама и ти си една боязлива, Иванке, бива ли така? Какво толкова е станало, че си тръгнала чак в избата да ме гониш? Довечера и аз ще му дам да се разбере на този хайванин, дето шета  по чуждите имоти и ниви!

          Увереният ѝ глас успя да успокои дотърчалата снаха, която изтрополи бързо нагоре по стъпалата, чувайки плача на първородния си син. Откакто си отиде нейният Васил, само младите и пръкналите се внуци носеха радост в деня ѝ. Но животът трябваше да продължи и тя чувстваше, че носи отговорност пред всички в този дом и трябва да запълни отворилата се празнина. Качи се на горния кат на къщата, отвори голямата ракла и започна да надига надиплените в нея черги, докато стигна дъното и ръката ѝ трескаво затърси нещо отдолу. Увери се, че е там, разбута всичко и измъкна кремъклийката, която мъжът ѝ донесе от фронта. Не повнеше той откога не беше я ползвал, но сега знаеше, че на нея ще и свърши работа.

           Следобедът вече преваляше и слънцето беше потънало зад съседския висок дувар на Мильо Кьора, когато възрастната жена се качи на двуколката и подкара кротко коня им към лозето. В една кошница беше сложила парче от самуна, който малката ѝ снаха беше месила вчера, бучка прясно сирене и гаванка с квасено кисело мляко. Не искаше да закъснява, трябваще да стигне преди да е настъпила нощта, затова не остана да вечеря с домочадието си. Синовете ѝ Георги и Панайот бяха отишли да поливат бостана, а тя прецени, че не трябва да ги чака да се върнат, защото щяха да осуетят плановете ѝ.

          Пристигна при здрачаване, когато сенките бяха подгонили вече последните светлини на деня. До ореха в единия край на лозето момчетата ѝ бяха направили заслон от колове и плетени рогозки от царевичак, да има къде да си подслони човек главата, ако се наложи. Беше решила да остане тук тази нощ. Свали от двуколката храната и шарената стомна с вода, преметна пушката през лявото си рамо, а кончето разпусна от впряга и върза за дървото. Преди да подвие крак и седне на скованата от мъжа ѝ пейка, се сети, че трябва да обиколи наоколо и види има ли следи от зулуми. Времето беше ясно, топлината на септемврийския ден още не си беше отишла и тя тръгна с бодра крачка, отправяйки се към най-близкия ъгъл на обширното лозе.

Следва: