Та, прочитам аз за тоз конкурс. Наградата е статуетка от известен наш скулптор. И разсъждавам пред публика:
- Добре де, трябва ли да погледна на темата с очите на мъж? Пълна дискриминация! Работата е ясна. И ако не си изиграя ролята - няма муза, няма статуетка…. – тъжно споделям с него.
- Ооо, статуетка! Веднага се хващай за писалката! – закача се той. - Започни със собствените си винени преживявания. От женска гледна точка. – предлага ми подканящо.
Понякога си позволява да ме дразни, защото знае как ги мразя тези насилствени превъплъщения в нещо, което не съм.
Е, каквото повикало, такова се обадило. Ако не си върна, няма да съм аз. Набързо замислям отмъщение. Това е най-силният импулс, начален тласък, или както там се нарича, водещ директно към излагане на мислите на бял лист. И, като по поръчка, ме осенва една ей такава идея.
По-скоро далечен спомен за някогашния директор на търговската гимназия в Свищов, за когото често съм слушала като дете. Въпреки сериозната си професия на физик и химик, той бил запален любител винар. Представете си само уникалността на тази комбинация - физик-химик-любител винар. Би могъл да вкара цялата химия в производството на вино. Но той подходил малко по- артистично и създал собствена технология, само че за нея - по-нататък. Засадил лозя на вечно огряна от слънце земя, в най-плодоносния регион на дунавската равнина. Изчакал търпеливо всичките 3 години, докато лозето израсте достатъчно и започне да дава добра реколта.
Тук е мястото за малко отклонение. Едва ли е широко известен фактът, че най-скъпите зелени китайски чайове са толкова скъпи, защото младите листенца се берат и свиват грижливо от млади, чисти като капки роса девойчета. Задължително девствени. И задължително в ранни зори, преди да са се измили. Според вярванията, така цялото им съвършенство, свежест и младост се просмуквали в листенцата, а щастливците, които можели да си позволят лукса да купуват точно такъв чай, попивали от тази ефирност и телата им се подмладявали. Може би затова до определена (напреднала) възраст азиатците почти не се променят външно.
По онова време директорът със сигурност не знаел нищо по този въпрос поради географски ограничения. Но бидейки естет по душа и ценител на всичко красиво, интуитивно открил тайната. В сезона на гроздобера наемал десетина момиченца със съгласието на родителите им, естествено, обличал ги в китни носии, пъхвал им в ръцете подплатени с памук кошници и ги пускал да късат гроздовете с нежните си ръчички. Цялата акция приключвала за седмица. След това половината от гроздето отивало за продан, а другата – в няколко огромни каци в мазето на къщата. Сокът се изстисквал с крака. Но не чии да е, а изваяните, бели и миришещи на слама крачета на нераждали, но познали еротичните сладости на любовта млади булки. Те, разбира се, нямали нищо против, защото освен, че се веселели, смеели и пеели до захлас в бъчвите, получавали по някоя и друга пара, а пък изцапаните им със сладък сок крачета бивали посрещани и оценявани с възторг от мъжете им. Жената на директора, която била считана за голяма красавица, също се включвала с ентусиазъм, макар да не отговаряла напълно на изискванията. Защото имала вече две деца. Третото било заченато тъкмо след едно такова сокоизстискване, твърди мълвата.
Церемонията завършвала с наливане на еликсира в тъмни бутилки, ритуално запечатвани с червен восък и педантично подреждани върху специално конструирани за целта рафтове, а накрая - с масово напиване с остатъчната шира. Джибрите, вместо да се варят на ракия, се давали на отбрани жребци, за да им се подобряло семето.
Когато се родило детето – момиченце било, директорът нарекъл няколко бутилки от последната реколта на него и решил да ги запази до 23-тата му годишнина. Защо точно дотогава, никой не разбрал.
Следващ сезон нямало. Било 1944 година. Директорът си останал директор, но без лозя, земи, коне и къща с мазе. Успял да спаси само няколко черни бутилки, като ги скрил в неугледен стар сандък и ги покрил с учебници по химия…..
- Това не ми звучи завършено,- подсмихва се той. Може би ти трябва малко винце за вдъхновение?
- Не, благодаря. Не бих се задоволила с какво да е, - нацупих се изкуствено.
- Кое, според теб, не е какво да е?- продължава ехидничко той.
- Чувството, драги, скритата история зад всяка глътчица. Представи си само, онова, 23 годишното, какъв вкус и мирис е имало, колко звуци и страст са разтворени в него…..- размечтах се аз.
Той ме загледа с неговия си неопределен подканящ поглед. Посегна към лицето ми. Хванах ръката му точно преди да ме докосне.
- Не бързай. Не си готов да опиташ. Не си направил достатъчно жертви.
- Какви по-точно? Да не би да искаш да отгледам лозе и да ти направя вино?
- Искам много повече. Искам да намериш от онова вино!
- Ех, ти, с твоите щуротии… защо ли не се учудвам? Понякога си прекалено неординерна, дори за моя вкус….
- Типично по женски, нали?-пускам си жилото и аз. - Всъщност, не искам чак толкова много.
- Да бе, проста работа. Ей сегичка хуквам към Свищов, изнамирам роднините на твоя директор и те благородно ми дават частица от съкровището си, ако изобщо съществува такова, ха-ха! Невероятна си!
- Не е нужно да ходиш чак там. Трябва просто да слезеш в мазето…..
Той млъкна смаян.
- Да се поразровиш, пък знаеш ли какво може да изскочи оттам…..
- Чакай, чакай. Това е било миналия век. Не може ти да си дъщерята!-противи се той
- Не съм намеквала подобно нещо. – уверявам го аз.
В следващия миг той тичаше към вратата. След час се върна, целия прашасал, стиснал една черна бутилка, запечатана с червен восък.
- Това……какво значи?-попита, дишайки на пресекулки.
- Намерил си каквото търсеше, нито повече, нито по-малко.
- Но как….се е озовала тук?
- Ами, това ще да е краят на историята. Директорът е дядо ми. Дъщерята е майка ми. Нали знаеш, че е химичка, ха-ха! Когато навършила 23 години и се заженила, всички бутилки, с изключение на една, били изпити на сватбата й. Тя пожелала една да остане за мен. Преди време ми каза, че трябва сама да реша с кого да я споделя. Е, сега вече можеш да ми налееш малко, за вдъхновение…
© Николина Недялкова Todos los derechos reservados