-Еш я па Гина Марцовска къде е трагнала с тия саполкьовци! Прега’а ги води на детска градина! Щура е таа жена, ееееей! Щура! До завчера пиеше аповете и груаше като магаре, та от леглото не мо’еше да стане, па сега се затирнала като уруглица!
Баба Пена сложи две яки цепеници у печката, па се врътна и седна на родопското одеало да довърши пакета с царевични пръчки, който скротко се бе проснал на леглото полупразен и чакаше безмълвно да бъде унищожен навеки!
Навън грееше хубаво мартенско слънце, но още се чувстваше студения полъх на сърдитата зима, която уж беше тръгнала да си ходи, но нещо явно се бе присетила и пак се върна.
Беше първи март. Баба Марта от ранни зори радваше децата из училища и детски градини, по телевизията емисиите на новините идваха, окичени с бели и червени конци, чичковци и лелки поздравяваха народа от ранни зори. Изобщо, настроението бе едно такова, приповдигнато, оптимистично, пролетно... Сякаш целият свят се събуждаше за нов живот изпод дебелия юрган на февруарския Малък Сечко.
Да, ама в наше село нещата не се променяха толкова лесно. Комините пушат, та пушек се вдига, печките горят усилено, колите и каруците минават и отминават, а хората сякаш не забелязват какво му е толкова специалното на този ден. Или може би забелязват, но просто не му отдават кой знае какво значение, пък и ежедневните проблеми са по-важни от някакъв празник.
Вратата се отвори и в стаята изтрополи елипсовидното тяло на Пепа Ганкината.
- Пено маааа, какво чиниш? – провикна се Пепа и гласът й прозвуча като разстроен телевизор “Темп” по време на футболен мач между отбори от Близкия Изток.
- Е та к’фо мо’а да чина, Пепо ?! Цела дзаран седа до печката, че нещо ше ме гази парлега и съм са уплашила да не е от тоа...как го викат..птичия грип! Вика ми завчера Ристю да не ода накъде кокошките много-много, че сума ти народ са е изпонаплашил! Ама я нали ми е толку акъля, се накаде татика се завирах! Я да им сложа царевица, я за яйца да провера дали нема некое...Па тия като уруглица около мене фръкат, фръкат и кат зеха да кяфат, да подфръчат насам- натам! Яз ти казвам, прега да ма е тръшнал птичия грип, ма!
- Гуей я па таа! От прикааш щуротии? Какав птичи грип ше те тресне па тебе баш в нащу село? Бошлав работи са т’ва, мене слушай! Тиа по телевизора приказват само колкото да изпонаплашат народа да тръчи за лекарства, па за витамине!
- Ма нааш ли че и така моо да е! Оти я оня ден като одих до града на болницата и тоа, как го викат...Уф... Е де сети са ма! Жипи-то ли е, к’аф ли е, ни го знам, ни са разпраам...личния лекар!
- А-а-а!
-А де, той! Та вика той като го срешнах у калидора, че нема страшно и че требва само да пиеме витамине и силна ‘рана и то ше се опраи сичко. Така вика! Та съм зела тука от магазиня е те тия царевични прачки да има да рупам нещо. Па да стаа каквото ще! Ич са не разправам! Ако ще не птичи, ми конски грип да ни изтръшка! Т’фа заслужават сички тия отгоре дето са се уяздили у политиката па не мислат за народа... Земи си прачки, ма, нема’а са срамуваш, чуйш ли?
И както неусетно двете баби се понесоха по гребена на политическия живот в селото и държавата, както сладко-сладко хрупаха царевични пръчки и бистреха обществения живот в нашата мила татковина, по двора се чуха стъпки, кучето залая, дочуха се откъслечни реплики: “Сус бе!” и “У-у-у, ега се скръшиш!” и в стаята по клефки влезе Кула Кънчовска от Горния край.
- Ооооо, невести, а честита ви баба Марта!
Двете баби, които до този момент се бяха ситуирали накъм печката , се поразшаваха, поздравиха и направиха място на Кула да се настани до тях.
-Как сте бе? Вия новини некакви не глеате ли? Слушате ли какво ста’а в таа дръжава? Иш к’фо думат по битивито, че сичките там политици по София са се сбрали другиден за трети март да прават некакви циремонии, некакви шествия, та чудеса ли, та знам ли и язе вече!
- Е па! Яз телевизора не сам го и пускала тадева че той Ристю нещо ми вика за кабеля, за кабеля...Та днеска като пробвах да го вкюча, и то кабеля не ще да влаа таме у контакта! Та ни знъм какво става, ни съ разпраам! – рече баба Пена и вдигна рамене равнодушно.
- Иш па ти! Ми ти нааш ли какви венци ше са, какво чудо ше е! Ония ми ти депутатини с черните мерцедеси, министерете там по София, тия- ония, сичко ше се сбере. Прега’а го дават и по телевизията! Я ша глеам другиден!
- Остаи ти тия работи! На гол тумбак баш ша седна па да глеам! – изсумтя Пепа Ганкина. – Леб му требва на народа, леб! Не вийш ли какав живот настана, еееей! Хлеба превари пеесе стинки, сиренето и то поскапна! Бе сичко, бе, сичко! Маани, бегай са с тия телевизии твойте!
-Чей като каза телевизия та са сетих да та питам, ма...К’фо стана с филма? Оня ден уж да го глеам, па си додоа кравите и отидех да ги издоа та нищо не видох! – поде баба Пена. – Какво стана с Клаудия? Нали щеше да са жени за оня Мигел, па баща й дека я закючва у стаята и я не пущаше да се вижда с него!
-А-а-а, т’фа беше оня ден! Ти нааш ли к’фо стана после? Ми тоя Мигел се оказа, че не е никакаф Мигел, ми е брат-близнак и е избегал от затвора престъпник!
- Амамо-о-о-о! – затръшка се баба Пена.- Недей дума ма!
- Гуей я как ми не верва! Серьозну ти думам ма! Тръгнаа тия с неговите приятеле да я отвличат от дома, ама оня баща й нали го знаеш какаф е ют, та скокна с пищова да гръми!
- Еш па ти!
- Той добре че дойде после Карлос, оня дето жена му Изабела беше избегала едно време с Хуан и са не връна повече! Та той почна да ги разтръвава!
- И к’фо стана подир?
-Е к’фо...Не знам и язе! Пушнаа некой чеде, ама не съм многу сигурна оти баш тогава дойдоа на Ристю некакви приятели – пенсионере фронтоваци, та викаа тука и яз нищо не можах да чуа...
- Маани, ше гледаме довечера какво ше стане...
А докато бабите раздуваха локумите от политиката, обществото и сапунените сериали, мартенското слънце тихомълком изчезна под булото на дебели сивкави облаци и навън започна да пръска ситен дъждец.
-Е те тава е! Какво слънце бе напръжило отзаран, а гуей са как са развали пусто време!
-Маани, то чеде и завале ма!
- А-а, сръдита иде баба Марта! Сега ше напраи наванкя такав каияк, че на деда ви Ристю галошете сал кал ше станат! Кат си доде и като завръти една обиколка на стайчето, па връви чисти после!
Отново се разхлопа портата и след малко в затоплената стаичка влезе с бавни крачки дядо Ристю. Ръцете ми бяха премръзнали и червенееха като раци, а каскета му бе цял мокър от дъждеца.
- Бегай, ма, Пено-о-о! Бегай да са ковна язе до печката, че изпонамръзнах в тоа студ наванкя! Мале-е-е! Ядна, ядна иде баба ви Марта!
- Маани, и ние т’фа си говорииме досега. Йоще си не е отишла зимата. Йоще дръва ше се буат в печката, то са а видело!
Дядо Ристю изтупа каскета над печката и капките засъскаха по нагорещената плоча.
-Бе то т’ва зима ли е? Яз помна шеесе и четвръта година, гулемия снег! Макя-я-я, какаф студ тогава беше!
- Мани, мани, ще’а да изпогинат ората, помна и язе, нали тогава бех у теке’есето!
-Абе хората! Маани ги ти хората! Изпомръзна’а джанките еееееей! Джанките изпомръзнаха! – провикна се дядо Ристю и зацъка с език.
- У-у-у, че си па тизе! – издюдюка баба Пена.
- А помна и още по-отдана, кога бееме у военното поделение... – продължи дядо Ристю.
-Айде съпикасвай са па ти, мильон пати се таа твоя история разказваш! Бре па писна ми вече! – скастри го бабата и продължи да хрупа царевичните пръчки.
Навън вече се свечеряваше, дъждецът бе преминал в сняг, който сега падаше на едри парцали и веднага се стопяваше по мократа земя. Селото бе притихнало, сгушено и навъсено от студената мартенска вечер. Дочуваше се лай на кучета, мучене на крави, а тук таме профучаваше и някоя закъсняла кола. Още малко и в угасналите къщички щяха да просветнат екраните на десетки телевизори и десетки хора на възраст над 60 години щяха да заживеят кой с новините, кой с поредния сериал...
-А па тизе па ли се намръда със скасаните дреи на чистото легло бе, старец ? У-у-у, цел ден да чиста, ръцете да ми изпоокапат, адета ти си е се сащия! Ше умра язе та да са кортулиша, па тогава да те видим кой ше ти пере мръсните дреи на тебе!
-Стига мякала,ма! Виж дали съм сложил дръва у печката оти забравих!
© Георги Todos los derechos reservados