Стаята беше почти празна: един счупен гардероб, който не помнеше годините си, до него – стар и съвсем ненужен хладилник;  мръсен и захабен паркет покриваше пода – целият нацапан с мазни петна, а върху него – метната черга, проядена от времето. Един телевизор, поставен върху стол се давеше в предсмъртна агония: цветовете отдавна бяха избледнели, а картината подскачаше. Почти нищо не можеше да се види...На продъненото легло срещу него седяха две деца – момченце, което беше на три години и момиченце – на шест. Мъчеха се да  гледат някакво детско предаване...  

    - Мамо, гладна съм! – каза момичето и погледна невинно със своите сини очи към нея. – Ще ми намажеш ли филийка?

    - Нали яде вече? Пак ли си гладна? – попита с укор майката.

    -  Да!  - отговори детето и широко отвори уста: А-а-а!

         Жената отиде до хладилника, отвори го и извади полупразна опаковка  с маргарин. Намаза единствената филия, която беше останала, след което я поръси с червен пипер и чубрица. Подаде я на детето...

   - Иска папа! – обади се този път момченцето. То гледаше как неговата сестричка лакомо яде филията... – Иска папа! – повтори то.       

        Майката нямаше пари да купи хляб. Чакаше съпруга си да дойде и да донесе нещо за ядене...

        Напоследък нещата не вървяха добре. Любовта на съпруга й към чашата се засилваше от ден на ден все повече и повече. Тя измести на заден план всичко около него... Изгониха го от завода. Скиташе по цял ден, за да си намери някаква работа. От време на време успяваше да докара по някой-друг лев, но голяма част от заработеното отиваше за пиене. Престана да се грижи за семейството си.         Светът около него се превърна в омагьосан кръг: пари – пиене; пиене – непрестанни скандали!

-         Иска папа! Иска папа! Иска папа! – плачеше детето.   Дай папа…!

***

         Всички във входа го мразеха. Виждаха в негово лице само един неудачник, изоставен от съпругата си: един боклук, който не заслужаваше да живее. Може би и самият той допринасяше в голяма степен за това отношение към него. Псуваше вулгарно всички съседи, дори понякога налиташе да се бие с тях. Губеше човешкия си облик...Почти не изтрезняваше. Парите, които получаваше от върнатата хартия, на мига се превръщаха в ракия или друг алкохол. Някои дори го бяха виждали как рови по кофите, за да вади хвърлена храна. Ядеше я... 

            Беше на излет в планината. Ходеше по една  пътека сред дърветата. Птичките сладко пееха. Слънцето решеше своите дълги и буйни коси, част от които се провираха и достигаха чак до земята...Въздухът беше изпълнен с благоуханията на горски цветя...Една катеричка весело и безгрижно прелиташе от дърво на дърво...

         На една поляна реши да си почине. Извади от раницата си едно печено пиле, наряза си краставица и няколко домата. С вълчи апетит започна да хапва...Жадно поливаше  пилето с бира “Каменица”, за да не заседне някой-друг кокал в кривото гърло...След като се нахрани, извади един голям бинокъл и го насочи в далечината.

         На отсрещния хълм, на малка и тучна полянка, той видя нещо, което го накара да затаи дъх! Сърцето му заби учестено! Не можеше да повярва на очите си! Там на полянката видя една жена и две деца – момченце и момиченце, което беше по-голямо на възраст. Те му бяха познати. Много познати! Кои, по дяволите, бяха те?! Струваше му се, че в някой друг живот – вероятно много отдавна, те са били до него...Живeли са заедно...Почувства тъпа болка – някъде в сърдечната област...Стана му гадно и противно, че са така далече тези хора...Стана и тръгна. Нещо го спираше...То беше невидимо. Сякаш пред него имаше дебела стъклена стена, която му пречеше да отиде при тях...Опита се да извика силно, но от гласа му не излезе нито звук...Нещо го захапа по единия крак... Усети остра болка в него...

         Събуди се и се огледа учудено. Мракът бягаше  уплашено от един палав и немирен перчем на слънцето, което се подаваше иззад планината...Погледна към краката си и видя, че са боси...Някой през нощта беше свалил и откраднал изтърбушените му обувки...Напоследък много негови съперници се навъдиха около кофите,  които трябваше да разгонва, за да не му отнемат от плячката...

         Тръгна си за къщи...Почти не му се прибираше там...Голи стени и...пустота. Мъка и болка! Гняв и озлобление! Пиене до умопомрачение и лепкава забрава за дълго време...Никакъв лъч на надежда! Озъбена самота, която злобно ръфаше душата му...Примирение и бунтарство...Черна омраза към всички хора и светли петна, които свенливо и много рядко преминаваха през съзнанието му...В тези моменти той искаше да помага на хората, искаше да ги прави щастливи...

         Видя един люляк и откъсна няколко клонки. Нежният аромат и красивите цветове докоснаха една от малкото останали струни в душата му...

         Пред входа видя една от съседките си, която живееше на последния етаж и с галантен жест й поднесе букета. Изпита неописуема радост от постъпката си! Все пак тя заслужаваше този жест!

         Миналата година, за Великден, тя му даде козунак и две яйца...От време на време я псуваше, но тя не му обръщаше внимание...Не се заяждаше с него...

         Гледаше го някак особено. Сякаш виждаше това, което другите не бяха в състояние да видят – една драматична съдба и едно човешко създание, което, макар да беше озлобено от живота, заслужаваше да живее по-сносно...Очите й като рентген пробиваха мръсната риза и не твърде чистата плът, за да достигнат до онази ефирна материя, която наричат “душа”. Там тя съзираше причината, която караше този човек да се държи грубо и арогантно... Дълбоко в нея беше си направила свой кът и се ширеше БЕЗИЗХОДИЦАТА.

***

         Тази зима се оказа много жестока. Студеният вятър грубо и нахално влизаше през счупените прозорци на апартамента. Въпреки всичко той реши да излезе, за да провери съдържанието на кофите, които се намираха срещу входа.

         В неговите не откри нищо интересно. Очакваше да зърне някое парче хляб...

         Пое към съседната улица. Едва вървеше. От дългото гладуване почти нямаше сили. А душата му настойчиво изискваше и една стограмка от неговата ракия...

         Краката му се разтрепериха. Не го държаха вече. Седна до една кофа и реши да си почине...

***

         “Нощен труд” съобщаваше на първата си страница за умрял от студа клошар. Казваха, че имал съпруга и две деца...Избягали от него...

         Живот...

04.05.2004 г.