Златомира седи в леглото и държи в ръчички палячо. Не просто го държи - малките детски пръстчета се впиват във влажния шарен плат, почти проникват през него в подплата. Седи така от часове.
Мама би я похвалила. „На мама златното момиче" - би казала. Тя е точно това, което се очаква от една Златомира - в гърдите й тупти златно сърчице и е толкова мирна. Не тича, не скача из апартамента, не вика, не беснее, не ядосва Мама. В почти празния апартамент е толкова тихо, че сигурно, ако мине леля Мими от третия етаж, ще си помисли, че в него няма никой.
Светло кестенявата чуплива коса пада върху раменцата свободно. Топлите шоколадови очи са устремени надолу и ронят тихи сълзи. Не си мисли нищо. Просто й се плаче. Тъжно й е. А палячото в ръцете й се усмихва весело.
Преди 2 години мама я попита: „Златенце, какво искаш да ти донесе Дядо Коледа?" „Вафличка"- отговори Злати. Мама се усмихна нежно и още по-нежно погали къдравата главица „Глупачето на мама! Той може и друго! Може кукла, може някой пухчо, може книжка, може..." и тогава Златомира си избра палячо. След седмица се втурна в хола и намери под елхата кутия, опакована в небесно синя подаръчна хартия. Коленичи на пода, разкъса хартията и видя своя палячо - с лилава коса, смешен грим и лъскави шарени дрешки - той веднага спечели една огромна детска целувка.
Сега Злати не си спомня всичко това. Беше твърде отдавна... Не си спомня и как подскачаше край мама, когато тя правеше тортата за рождения й ден. Не помни как с Лазар тичаха до площадката, хванати за ръце. Да, просто беше преди толкова време...
Нищо не помни преди оная Коледа.
Сега седи в леглото си, стиска палячото и се чуди защо й навява такава смазващата тъга.
Навън е слънчево и децата си играят на гоненица, заобикаляйки катерушките, пързалката и люлките. А Злати е сама. Заключена вкъщи. Мама трябваше да я гледа, но излезе да плати сметките. Тати... Златомира не се сеща за него. Почти не го помни вече. Мама й каза като стане 1 часа да си изяде супата и да спи. Така правят добрите деца. Злати поглежда отегчено купичката на нощното шкафче. Не й се яде. Приплъзва се надолу в леглото, гушва палячото и след малко заспива. Обича да спи на обед, защото обикновено тогава не сънува... за разлика от нощем...
Но днес сънува. Сънува татко си. Сънува гласа му, смеха и гърба му. Само гърба, защото татко е в колата и кара, а Злати седи на задната седалка и радостно рита с крачета - отива за Нова Година при баба и дядо. Вечер е и е почти тъмно, обаче пак е красиво. Натрупания покрай улицата сняг проблясва, а отгоре се сипе още и още - на парцали.
- Виж, Злато - по дърветата има ванилов сладолед! От небето вали още!
Златомира се смее.
После изведнъж на шосето изниква една сива кола. Кара на зиг-заг точно срещу тяхната. Ей сега ще ги блъсне! Хлъзгаво е! Тъмно! Страшно! Татко не може да спре на време! Набива спирачки, но... миг, в който двете коли летят една към друга. Миг на тих ужас. Трясък! Болка! Писък!
Злати се буди цялата потна. Усеща хладната Мамина ръка на челото си.
- Златенце, тихичко. Мама е тука. Крачето ли те боли?
- Не... сънувах страшно.
Мама я придърпва много внимателно към себе си и я гушва нежно.
- Какво сънува?
- Тати... коли... страшно!
Детето пак вижда картината от съня си, готово е да заплаче. Мама също е уплашена, но вижда страха на рожбата си и бързо се съвзема. Защото е Мама.
- Няма нищо, слънчице. Какво ти се прави сега?
Мама е толкова добра!
- Искам детско.
Мама излиза от стаята, Злати чува тракането на колелца по килима, а после - на завоя - до болка познатото проскърцване.
Мама подхваща под мишниците крехката си рожба и леко я слага да се седне в инвалидната количка. Закарва я в кухнята и пуска телевизора.
- Виж, палячо - виж колко е смешен Франклин!
Злати се усмихва и пляска с ръчички. Забавлява се. Така може. А навън децата си играят на гоненица.
© Алиса Todos los derechos reservados