Събуди се. Огледа се наоколо. Не познаваше добре мястото. Просто решиха, че тук е безопасно да останат за през нощта. Но къде бяха другите? Едва ли ще тръгнат без него. От няколко седмици бяха заедно и всичко беше наред. Чувстваха се сигурни и някак си не усещаха как минава времето.
Стана да се разтъпче и да огледа наоколо. Погледна към небето. - Същото като вчера. Още като малък го правеше и се бе превърнало в навик. Обърна се и погледна храстите, където бяха нощували. Определено нямаше никой. "Трябва да ги намеря" каза си той и тръгна. Вървеше бавно, все пак не познаваше мястото и не искаше да си има неприятности. Улицата беше голяма и колите сякаш летяха.Реши, че това е безопасната дистанция и нямаше намерение да се доближава повече. Единствено в краен случай, когато нямаше друг изход.
////////
Беше изминал две преки, а все още нямаше и следа от приятелите му. Или поне до вчера си мислеше, че са му такива. Пффф - разклати глава и продължи напред. Стигна до някакво място - и преди го беше виждал. Много коли, спрени на едно място, а отстрани на тях една голяма сграда. Имаше много хора - влизаха излизаха. Чуваше и най-различни звуци, не че ги разбираше, просто го караха да бъде по-предпазлив. Престъпваше плахо, искаше му се да бъде невидим в този момент, но това нямаше как да стане. Избра си едно местенце и зачака. Оглеждаше хората и си мислеше... "Мне, не, не става, много огромен ми се струва този", обърна се на другата страна "а, ето това момиче ми се струва добро..." Изчака да се отдалечи от навалицата и хукна след нея. Доближи я и започна да я следва. Искаше тя да го забележи. Иначе можеше да я изплаши и всичко да се провали. Момичето усети, че някой се движи зад нея, обърна се, а той замръзна. Движеше само очите си.
- Ей, дребен... самичък ли си? Искаш ли...
Не беше наясно какво му говори, но беше сигурен, че тя е от добрите.
- Хайде, ела с мен - каза тя.
Беше радостен, изплези се и реши, че сега е момента да направи любимия си номер.
- Я виж ти какво си можел. Кой те научи на това?
Вече вървеше по-уверено. Радваше се, че поне за малко някой му е обърнал внимание и не е сам.
- Така, сега ще ме чакаш тук. След малко ще има изненада за теб.
Какво ли значеше това, видя някакви храсти. Затича се към тях и зачака.
////////
Надигна глава и се заслуша. Да, чуваше ги, нямаше как да сбърка. Това бяха те, неговите приятели. Искаше да ги види колкото се може по-бързо. Не видя как нещо лети към него. Усети силна болка. Падна на земята и усети как някои се доближава до него.
Събра сили, изправи се и хукна. Болеше го, едва ли щеше да издържи още дълго.
Нещо се заби в него.
Какво е това? Какво искат от мен? Главата му се замая, падна - не можеше да помръдне.
Някаква огромна сянка се доближи до него, сграбчи го и понесе към някакви метални кутии. Там бяха приятелите му и други като него. Очите му се затвориха.
- Ей, дребен? Къде си? Повъртя се още малко, огледа се, но не го видя. Все пак остави купичката, която беше прегласила.
Жалко, а беше толкова хубаво кученце...
© Едно Такова Todos los derechos reservados