Беше наказано. Очите му залепваха за мечтите да бъде простено. Една мъничка сълза се отрони, за да му дойде на гости. Само тя неволно осъзна, че там, в сърцето му, ще намери своята свобода. Цяла зима бе мечтала да се излее във вълшебното царство на Радостта. Бе застинала в окото му и сега, преминала всички граници, необуздана, препускаше към заветното място. Искаше да напои изсъхналите тревички на душата, да набере няколко рози в различни цветове и да ги украси със себе си. Ала и те бяха изгубили глас. Срамежливо повехнали, чакаха на колене, редом с копнежите, красивата си Повелителка - онази, която имаше властта над детската усмивка. И защо ли нямаше охлюви...? Липсваха ѝ пътеките им. Нали само по тях можеше да стигне до двореца. Всичко изглеждаше загубено. До прошката отекваха само стонове на ветровете. Омърлушени и диви, лианите се губеха в злощастни опити да проникнат зад огромната осанка на обидата. Кой ли я бе докарал...? - може би лепкавото смолисто безумие бе скроило този убийствен капан. Каляската и бе окаляна с лъжи. Заблуди бяха вързали нескопосаните желания за съвършенство, а глупостта се опиваше от ковaрния си смях.
Нейде в храсталаците на самотните му мисли се размърда таралеж. Вероятно бе огладнял или просто долови живителния шум на търсещата сълза. Убоде го. Хлапето пое в ръце трънливия спомен и разказа приказката за щастливите си дни. В окото му блесна искра.
- Как се казваш? – попита я сълзата, а искрата само топлеше. Доскоро заледената капка не се посвени и се отпусна в обятията ѝ. Тайно знаеше, че е родена за мига, в който ще бъде поднесена на Принцесата, за да измоли благоволението ѝ. Няколко птички танцуваха игриво. За разлика от бившата висулка, те знаеха, че това е Любовта и запяха, а малкото създание се „събуди”. Онемя... Величествената Повелителка бе отворила палатите на Радостта. Поклони и се. Отново бе живо.