Животът на една сълза

Беше наказано. Очите му залепваха за мечтите да бъде простено. Една мъничка сълза се отрони, за да му дойде на гости. Само тя неволно осъзна, че там, в сърцето му, ще намери своята свобода. Цяла зима бе мечтала да се излее във вълшебното царство на Радостта. Бе застинала в окото му и сега, преминала всички граници, необуздана, препускаше към заветното място. Искаше да напои изсъхналите тревички на душата, да набере няколко рози в различни цветове и да ги украси със себе си. Ала и те бяха изгубили глас. Срамежливо повехнали, чакаха на колене, редом с копнежите, красивата си Повелителка - онази, която имаше властта над детската усмивка. И защо ли нямаше охлюви...? Липсваха ѝ пътеките им. Нали само по тях можеше да стигне до двореца. Всичко изглеждаше загубено. До прошката отекваха само стонове на ветровете. Омърлушени и диви, лианите се губеха в злощастни опити да проникнат зад огромната осанка на обидата. Кой ли я бе докарал...? - може би лепкавото смолисто безумие бе скроило този убийствен капан. Каляската и бе окаляна с лъжи. Заблуди бяха вързали нескопосаните желания за съвършенство, а глупостта се опиваше от ковaрния си смях. 
Нейде в храсталаците на самотните му мисли се размърда таралеж. Вероятно бе огладнял или просто долови живителния шум на търсещата сълза. Убоде го. Хлапето пое в ръце трънливия спомен и разказа приказката за щастливите си дни. В окото му блесна искра.
 - Как се казваш? – попита я сълзата, а искрата само топлеше. Доскоро заледената капка не се посвени и се отпусна в обятията ѝ. Тайно знаеше, че е родена за мига, в който ще бъде поднесена на Принцесата, за да измоли благоволението ѝ. Няколко птички танцуваха игриво. За разлика от бившата висулка, те знаеха, че това е Любовта и запяха, а малкото създание се „събуди”. Онемя... Величествената Повелителка бе отворила палатите на Радостта. Поклони и се. Отново бе живо.