„ Мислиш ли си за смъртта? Не те ли е обсебвала? Не е ли владяла съзнанието ти?
Мислите ти? Не е ли обсебвала тялото ти? Не е ли била в кръвта ти? Не е ли била в
стаята ти? Зад гърбът ти? Не е ли спала до теб?”... ” Не е ли, не е ли?” Този стих на някаква песен, даже не беше сигурен в това, си пееше Ер. Задавайки се отдолу по улицата, която беше тясна и мокра от дъжда, той се опитваше да си я припомни. Да си спомни думите, текста, мелодията. Мислейки се за някакъв що-годе добър
музикант, Ер постоянно носеше със себе си китара и свираше, където му падне.
Дойдеше ли му му да свири, той хващеше китарата си и почваше. Хората вече го
познаваха, мислейки го за един от онези музиканти, които седят по улиците, за да
изкарат пари за преханата си, те му даваха по някоя йена. Ер вече не ги спираше,
защото му бе писнало да преследва разни непознати, за да им връща парите и да и
обяснява, че не проси. Беше си казал : „ Защо не! Все пак и това са си изкарани
пари!” Избягал от семейството си, на 16 години, той бе станал обитател на улицата.
Първоначално сам, избягван от всички, дори и не потърсен от близките си, Ер бе
решил, че не може вечно да живее в миналото. Най-малкото, невзрачно дете (ирония), той постоянно бе отритван от всички, постоянно бе нараняван и обиждан.
Със своето бягство Ер искаше да пропъди нещо дълбоко в тях, но не успя. Те
останаха за него същата черна, струпана на едно място тълпа. Първоначално
обсебващи сънищата му, връхлитащи като черна сянка в неговия ум, в
последствие, с течение на годините те съвсем избледняха. И дори преди момчето да различаваше някакви човешки черти в тези безплътни фигури, сега те му се
сливаха пред очите и изглеждаха като едно цяло. Едно еднообразно, всепоглъщащо нищо. В последната една година Ер се бе променил много. Поглеждайки се в някоя локва или витрина, той виждаше висока около 1.76 фигура с къса черна коса. Той постоянно отбелязваше пред приятелите си, които бе намерил много трудно, и на които много държеше, че единственото, което се е запазило от предишния човек са косата и неговата височина. Животът на улицата не му бе простил. Преди пълен, сега Ер беше слаб, което още повече го издължаваше. Той се опитваше да изтрие всичко, което му напомняше за „семейството” му. Да, той окончателно се бе отказал от идеята, че те все някога ще го потърсят, че изобщо ще попитат за него... Но за изненада на Ер, един ден един от приятелите му донесе бележка, на която пишеше следния текст: „Издирва се Йошимото Наоми. Моля ви, ако сте го вижда
ли, съобщете!” Изненадан и в същото време уплашен, Ер грабна бележката и се
затича. Но вместо да се измъкне от това объркване, той все повече се оплиташе в
мислите си. Чуваше гласа на приятеля си, питащ го: „ Ти ли си Наоми!”, продължавайки да тича, без да поглежда назад. Без да съзнава, че отново бяга, че отново ще изостави всички. „Наоми, Нами Йошимото ли бе името ми? О... да.” След часове вървене, Ер се оказа на една тясна, мокра от дъжда, уличка, тананикайки си отдавна забравена песен. Колкото повече си я тананикаше, толкова повече се слушваше в текста, толкова повече осъзнаваше, че смъртта е единствения изход. Мрак, влага, студенина, това бе последното което помнеше Ер. Всичко му бе мъгла. Преди да припадне, той чу виковете на хора, приближаващата сирена на линейка и го обзе мисълта... ”А сега какво ще стане...”.