„ Мислиш ли си за смъртта? Не те ли е обсебвала? Не е ли владяла съзнанието ти?
Мислите ти? Не е ли обсебвала тялото ти? Не е ли била в кръвта ти? Не е ли била в
стаята ти? Зад гърбът ти? Не е ли спала до теб?”... ” Не е ли, не е ли?” Този стих на някаква песен, даже не беше сигурен в това, си пееше Ер. Задавайки се отдолу по улицата, която беше тясна и мокра от дъжда, той се опитваше да си я припомни. Да си спомни думите, текста, мелодията. Мислейки се за някакъв що-годе добър
музикант, Ер постоянно носеше със себе си китара и свираше, където му падне.
Дойдеше ли му му да свири, той хващеше китарата си и почваше. Хората вече го
познаваха, мислейки го за един от онези музиканти, които седят по улиците, за да
изкарат пари за преханата си, те му даваха по някоя йена. Ер вече не ги спираше,
защото му бе писнало да преследва разни непознати, за да им връща парите и да и
обяснява, че не проси. Беше си казал : „ Защо не! Все пак и това са си изкарани
пари!” Избягал от семейството си, на 16 г ...