– А ти не вярваш ли в прераждането?
Ах, тази усмивка! Само жените можеха да използват нагледно безобидния жест едновременно като защита и оръжие. Мимика, която караше мъжа да се чувства могъщ и несигурен, жертва и ловец. Хиляди години еволюция, събрани в едва забележимо потрепване на устните. Не беше честно! Той нямаше адекватно средство за отбрана. Усети нетипичната за него слабост още на автогарата в Болоня. Ярко червена рокля с лилави линии и жълти точки. Странна, но някак хипнотизираща комбинация. Лекотата, с която се спускаше по тялото й, бе порив към безмерна свобода. Прииска му се да бъде част от това безгрижие. Бе го завладяло онова толкова рядко усещане за мистика и обещание. Всички сладникави приказки за предопределеност сякаш вече не изглеждаха така налудничави. Страхуваше се, че ако я доближи, ще развали перфектния образ в главата си, ще загуби този оазис на мисълта. А ето, че сега се возеше до нея на седалката и си говореха за отвъдния живот. Що за тема, по дяволите! Упрекваше се, че не бе повел разговора в друга посока, но всичко се случваше толкова естествено. Нищо не бе под негов контрол и точно това го ядосваше най-много.
– Не, приказки за уплашени от смъртта наивници. – Веднага съжали, че се поддаде на моментния импулс и се опита да смекчи тона си. – Наистина, не мога да го отрека напълно, но си мисля, че просто търсим надежда. Човешкото съзнание не може да приеме, че всичко ще свърши ей така, завинаги.
Самият той не искаше да приеме, че и това пътуване някога ще приключи. Проливният дъжд навън, обикновено навяващ му тягостно настроение, сега внушаваше спокойствие и уют.
– А какво ще кажеш за разказите на върнали се към живота пациенти? Всички те ли са страхливци? – дяволитият й поглед го караше да се съмнява дали казаното наистина е довод или само провокация. Знаеше, че усеща силата си над него и се наслаждаваше на своето превъзходство. Да, трудно му бе да прикрие възхищението си. Перфектен синтез на жизненост и женственост. С усилие възвърна самообладанието си.
– Че се виждат отгоре, реейки се из въздуха? Ами прави ми впечатление, че всички са еднакви. Като израз на наложен предварително стереотип, а не на лично изживяване. Сякаш хората така си представят смъртта и си внушават, че са я преживели, точно когато е най-вероятно да се случи – на операционната маса.
Гордееше се със способността си да формулира ясни и категорични тези. Именно ораторските му способности му осигуриха командировката в Италия. Но аргументите, които толкова обичаше да излага логично и последователно, сега му се струваха маловажни.
– Помисли и за това – населението на земята постоянно се увеличава. Броят на родените е по-голям от този на умрелите. Дори и всеки един от нас да се преражда в друг човек, то наличните души пак не биха стигнали за всички новородени. Трябва някой да създава и чисто нови, постоянно.
- А защо смяташ, че се прераждаме само в други хора? Животните също имат душа. Някои даже казват, че такава притежават и вещите. Може да бъдем всякакви.
- Даа, лотарията на вечността.
Тя се засмя. Загледа се в капките, стичащи се по прозореца. Проследи с поглед как се сливаха една с друга по пътя си надолу.
- Аз пък вярвам, че душите не са самотни единици. Те трябва да имат някаква цел. Мисля, че някои наистина са създадени една за друга, че се търсят във всеки живот, че съдбата им помага да са винаги заедно.
През погледа й мина отново онази искра, която го караше постоянно да бъде нащрек.
- А ако ние двамата сме предопределени един за друг? Ако всеки живот досега си се стремял към мен и в следващия пак ме гониш до последен дъх?
- Тогава се надявай да не се преродим в охлюви, ще отнеме доста време да те стигна.
Искреният й смях едва не разбуди дремещите пътници до тях. Внезапно автобусът се разтресе, последвано от глухо изсвирване на гуми, въпреки мократа настилка. Някъде отпред се разнесе гневна италианска реч. Типичен представител на Апенините. Репутацията на техните водачи е пословична. Когато върна погледа си върху нея, тревогата все още не бе напуснала очите й. Завладя го непреодолимо желание да я закриля.
- Едно мога да ти кажа, този шофьор в предишния си живот определено не е бил охлюв.
Възнагради го топла, благодарна усмивка. Тя наклони леко глава. Думите й бяха тихи, но ясни.
- А ако се преродя в камък, как ще ме дочакаш - ще живея вечно?
- Тогава ще се превърна в лишея, който вечно те прегръща.
Сякаш всичко застина. Двамата се взираха един в друг и думи не бяха необходими. Бе забравил накъде пътува. Не помнеше откъде идва. Не виждаше пътниците наоколо. Не чуваше техните викове. Не обърна внимание и на бездната, която се отвори под автобуса. Като че ли усещането за безтегловност прилягаше най-много на чувството на споделеност, докато земята безмилостно се приближаваше към тях.
Когато тъмнината се разсея, той разбра, че продължаваше да пада. Бе високо, много високо, а облаците около него се стелеха като пелена. Виждаше долината под себе си и пътя, който лъкатушеше през нея. Забеляза виадукта и купчината метал в основите му. Колите една по една бяха започнали да спират и малки точици се спускаха по склона. Нима бе вярно? Нима хората наистина наблюдаваха смъртта си от горе? Смърт, която го откъсна от живота, тъкмо когато бе намерил смисъл в него. Но нещо бе различно. Не се рееше, а стремглаво се носеше надолу. Усещаше свистящия въздух, очертанията на предметите ставаха все по-ясно различими. Какво бе това, ново битие или единичен порив на душата? Изведнъж ослепителен слънчев лъч проби облаците, останали далеч над него. Всичко засия, обагрено в цветовете на дъгата. Той разбра. Тя бе права. Непрестанен кръговрат между живот и материя. Бе намерил новата си форма, заключена в малка капчица дъжд. Кратко съществуване преди да дойде новото. Но той не се страхуваше вече. Знаеше, че така ще може да по-бързо да започне своето търсене. Трябваше да я намери! Земята вече бе съвсем близо. Взря се надолу, за да види какво го очаква. И осъзна, че нищо няма да приключи. Щеше да се слее с това, което го чакаше в обятията си. Ярко червено цвете с лилави линии и жълти точки.
© Ентелодон Todos los derechos reservados