Жълтият цвят, цветът на щастието.
Този цвят падаше бавно от прясно боядисаните тухли.Малките капки от чистата боя падаха точно върху сивия асфалт.
Някой стъпи там и остави отпечатъка на калните си обувки. Калта попречи на капка от прясната боя да падне.Внезапно тухлите започнаха да изглеждат като онези стари, потискащи сгради. Боята беше съсипана. Изглеждаше като бедствие, но все пак една идея по-добре от блоковете , чиито тухли липсваха. Този някой се огледа наоколо  и видя отпечатъци и пукнатини върху всички околни сгради. Не беше нещо ново. Просто поредния опит да попречиш на нещо да изглежда по-обичайния за него начин.
Очевадно, провален опит, защото каквото и да правиш всичко  изглеждаше абсолютно еднакво.
 Още една от проявите на вандализъм на онези самоуверени деца. 

Затова нищо нямаше да се промени.
       Хората са доста еднакви , как беше възможно нещо ,направено от тях да бъде различно?
Продължихме да се задушаваме в собствения си град и да виним въздуха за това. Но нека не забравяме , че ние сме тези , които издишаме.
"Издишането от неудовлетворение няма да направи процеса на дишане по-лесен " - помислих си и издишах отново.
Наблюдавахме от високо ,това , което не можехме да видим няколко етажа по-долу. Гледахме потресени, докато изхвърляхме поредния отпадък, който държахме с вледенените си пръсти. 

Затова имахме усещане на липса в областта на гръдта си, въпреки че нещо ни тежеше.

Просто бяхме убедени, че нищо няма да се промени и продължавахме да чакаме като пътници на необитаема станция.

Затова бяхме непрекъснато неудовлетворени.

Затова жълтите тухли се вбесиха.

  И затова имах жълто петно на обувката си.