Кадрите решават всичко или как да се уловят маймуни с трици
В един тъмен, тъмен кабинет, до който се стига по един тъмен, тъмен коридор в едно наистина тъмно здание, напомнящо църква, се подвизава един тъмен, тъмен субект, вършещ бог знае какви тъмни дела. Всъщност от няколко минути, въпросният субект върти изключително безрезултатно ръчката на една развалена щора, трупайки нови порции тъмнина в душата си. Тъмните дейности са неудобни за реализация на тъмно. Ръчкане, блъскане, борба, родови проклятия, нищо не постига желания ефект в черната бездна от непрогледна тъма. Само метлата може да помогне. Хваната здраво за дръжката, с безпощадна, сляпа злоба, тя троши оковите на мрака под формата на ефтини китайски щори и върху техните руини носи надеждата за по-светло бъдеще.
Най-после ме погалва по лицето усойна светлина и мога малко да си отдъхна. Денят ми отново е започнал ударно. Щорите са бюджетни, слава богу, а благодарение на непосредствената близост на съседната сграда и почти излишни, що се касае до нуждата от слънце. Трябва да напомня на чистачката, че кабинетите на началниците не служат за съхранение на метли, колкото и прозорлива да се е оказала отново старата лисица. Време е да се захващам за работа. Днес е понеделник и освен всичко друго, трябва да се занимая и с въпроса за кадрите или по-точно казано с въпроса за запълване на некомплекта в армията ми от сътрудници. С други думи - трябва да събеседвам с разни човешки създания.
Преди половин година в „Института“, в който донякъде се разпореждам, ми спуснаха една привлекателна млада дама. Не мога да си спомня как я наричаха, май че беше Ейчарка, яйчарка или нещо подобно, фамилията пък хептен забравих. Та споменатата госпожица с целия си школен и житейски опит трябваше да кадрува специалисти със специфично научно образование и по възможност да избира от по-кадърните и творческо настроени измежду тях. Не знам какъв инструментариум е използвала при своя подбор, но в крайна сметка колегите ехидно си шушукаха за някакъв „вулгарен дарвинизъм“. Нас старите хора, едно време ни учеха да прилагаме диалектиката във всички сфери на живота. Отмина тя нашата, поколенията се менят и е време да ни заравят… Както и да е, нашата е ясна, но за малко да се стигне до заравянето или по-скоро до изпепеляването мощите на Института, преди още да съм влязъл в гроба. Може да се каже дори, че се опитаха да ни погребат съвместно, предвид немалката вероятност да бъда смазан под горящия покрив, докато панически се спасявах от лумналото здание. За това нелепо произшествие се оказа виновен един от новите амбициозни колеги, който е провел смел емпиричен експеримент свързан с поносимостта на женската кожа към горещ восък в чувствителните зони на тялото и с успех е установил, че е добре да няма пожароопасна покривка на опитната маса. Неволен съучастник в провелото се изследване е станала нашата Ейчарка Иванова (май така се казваше), като това стана нагледно ясно при евакуацията. Цялата истина лъсна на централния вход, пред очите на множество смутени и почервенели от жегата мъже. Та с въпросната колежка все пак трябваше да се разделим. Неудобно стана някак си да работим под един покрив, а Високото покровителство от министерството сякаш забрави за горещо препоръчваната си доскорошна служителка с големите перспективи.
Така или иначе, хубаво е да спра със спомените си за разни хубавици, и е време още по-хубаво да си помисля как самостоятелно да извърша набелязания отбор, така че да избера хора, а не примати за вакантните длъжности в подопечното ми ведомство. Да си призная доста съм размишлявал по въпроса и съм стигнал до известни общи положения. Какво отличава човека от маймуната? Маймуните се водят от инстинктите за оцеляване(хранене), размножаване и доминантност – висшите примати не правят изключение. Но все пак сигурно съществува някаква тънка червена линия на съзнанието, по която да тръгна и да достигна човешкото в човека, да прекрача отвъд наследеното от предците ни животинско бреме. Лесно звучи, сигурно и лесно мога да го нащракам на клавиатурата като високопарна резолюция на ЦК, но как да го претворя в живота, да го реализирам на практика, ей богу, нямам си ни най-малка идея. Мога евентуално да се захвана за това, че кандидатите трябва да проявяват в известен смисъл обратни качества на горепосочените. Но в такъв случай е удачно да си задам следния въпрос – не са ли такива хора някаква грешка на природата; социално непригодни неудачници, нежелаещи или неможещи да следват под строй примитивните биологични закони на собствения си вид? Или просто съзнателно могат да ги потискат, да излъжат мозъка си със самозаблудата, че са порядъчни личности, уж загрижени за оцеляването на популацията си в цялост? Дали зад различната фасада не прозират същите първични инстинкти, приели просто нова, естетически приятна форма? Как да отделя автентичното „противоколбасно“ поведение от кокетничащия с екзотични добродетели скот? Поради липса на специализирани познания във физиологията, антропологията, а и не само там, смятам да следвам моя си, измамна логическа конструкция, построена върху приумици, предразсъдаци, балканска мнителност и трезва доза мизантропия. Но и какво друго ми остава… проблемите не чакат, а изискват практическо разрешение, тъй че дано ми се прости самобитното творчество. Ще заставям кандидат-шебеците да се обърнат с главата надолу – интервю за работа с цигански колелета - нека действат против животинския си интерес !
Само че представа си нямам как реално да накарам човека да ми се разкрие. Биографията е едно шаблонно попълнено, тънко листче, покриващо огромни подводни камъни. Обективизацията чрез тест показва само преценка към готови решения, отбира добре дресираните за киноложка изложба и не ми дава нищо по същество, освен посредственост. Минутите за събеседване също са ограничени. Ако ще кандидатът да ми се кълне във вярност - към института, фирмата, началството, партията или Леонид Брежнев, пределно ми е ясно, че вероятно лъже. Също така е добре известно имитационното поведение при шимпанзетата. Ще го взема, ще мине даже изпитателния срок, ще върши привидно съвестно работата си и така до един хубав ден, когато получи възможност да седне в топлото ми кресло, да се размножи с пищната ми секретарка и да заграби колкото и каквото може от Института, за да подсигури себе си и благополучното развитие на бъдещото си красиво поколение, за чиято хубост между впрочем ще носи изключителна отговорност само и единствено сегашната ми вярна служебна помощница. Е как тогава да изкарам предварително инстинктите наяве и да избегна крушението? Освен да начена с изкуствено създаване на някаква екстремна ситуация, която да провокира всички тези грозни животински домогателства, все по-характерни сред събратята ни по разум? Друг начин не виждам, а идеята за възможно издевателство определено ми се нрави. Мисълта вече се е зародила в главата, формите се очертават, образите избистрят; картина масла - както се казва. За експеримента ще са необходими следните продукти: метла, восък и счупена щора по избор. А може би и малко храна. Наближава 9.30 – първият обект трябва всеки момент да пристигне…
***
Тъмнина, дълбок кабинетен мрак – присветва искра и запалена клечка кибрит с мимолетен досег отдава горещия си пламък на дълга и твърда, червена восъчна свещ. Начало на обичайната романтична вечеря? Не, естествено – просто един необичаен работен ден, където е на път да протече казионен кастинг за нови таланти.
- Заповядайте при господин Директора – чува се дежурното подканяне от неестествено любезния женски глас във фоайето. Станка се престарава малко, дано само не я закачат тия бабуини, защото и идея си нямат какво ги чака. Церебрален сортинг от А до Я.
Чука се възпитано силно по широката дъбова врата.
- Заповядайте, моля. Влизайте.
- Добър ден, приятно ми е… А, а защо е толкова тъмно при Вас? Да не е спрял тока?
- Нещо такова, днес сме на свещи, правим реклама на Института пред външния свят. Моля елате, седнете. Нали се вижда достатъчно, за да стигнете до бюрото?
- Ах, да разбира се, благодаря… – Ох, май че настъпих нещо.
- Внимавайте, ех тая тъмница и щорите не желаят да се вдигнат днес, не сме за пред гости.
- Няма нищо, такива са материалните условия за наука в нашата страна, за жалост. Хаха. И по-нелицеприятни места съществуват. Вашето учреждение поне е с безупречно реноме, що се отнася до постиженията и академичното ниво, разбира се. Първи сред равни.
- Ласкаете ме, добре се ориентирате в ситуацията колега. – Смях.
- Е хайде, разкажете ако обичате малко за себе си. Как се казвахте, ех старост нерадост, а не мога да ви чета от СВто в тоя сумрак.
- Божидар Иванов, приятно ми е.
- Александров. И на мен също… Е кажете господин Иванов как научихте за предлаганата позиция, ние сме малко апокрифна структура, не пускаме обяви по вестниците.
- Амии, от близка роднина… така да се каже…
- Резонно. Хаха, хайде не се смущавайте, няма да Ви сметна за връзкар. Всеки отнякъде трябва да е разбрал. Ако е тайна, хубаво…
- Нее, не разбира се, жена ми се пада, за добро или за лошо, въпросната роднина…
- Еее, и я криете ? Да не я познавам случайно? Сигурно не е никак лоша, щом толкова я вардите, хехехе. – Извинявайте за малко грубия ми език, но ми се стори, че носите на майтап, така да се каже…
- Не сте сбъркали, имам чувство за хумор.
- Похвално, похвално, такива кадри ми трябват - да може човек приказката да си изпее спокойно, инак работата не върви. Харесвате ми г‘син Иванов. И романтичната обстановка играе роля. - Имате леко лукава усмивка или ефектът е от свещта? Хехе, шегувам се, шегувам се. Ех, че на смях го ударихме пак. – А в края на краищата ще кажете ли и нещо за жена си? Хахах, просто не мога да се стърпя, човърка ме любопитството и това е, извинявайте отново. Ох, очите ми се насълзиха от тая свещ…
- Какво да ви разправям, млада е, сигурно едва ли я познавате… в друг институт е… Иванови сме много по грешната земя…
- Така е, така е, право думате. Е добре, стига съм ви разнищвал личния живот, нека да преминем малко по същество. – Минавам в сериозен режим… И такаа… Запознат съм принципно с биографията ви, имате отлични препоръки и то никак немалък брой, друго какво… значителен стаж… Струва ми се, че сте напълно подходящ документално, така да река… Но и аз имам едно отделно придумано изискване към Вас, преди да сме си стиснали окончателно ръцете. Едно хрумване така да се каже, нали нямате нищо против да Ви тестирам малко нестандартно…
- Но моля Ви се, естествено. И много може, обичам изпити извън шаблона. Наистина желая да ме назначите на работа и съм готов за всякакви тестове, каквото кажете - това.
- Каквото кажа… добрее… чудесно, нека да започнем, само първо да попитам имате ли телефон в себе си.
- Да имам. Да Ви го дам ли?
- Да, ако обичате, мярка против преписване, сигурно се досетихте сам. – А ключодържател с фенерче? – Не, най обикновен? Дръжте си го тогава. – Сега да Ви запозная със заданието, то е нещо бързо и просто. Изисква се само вярна преценка.
- Слушам Ви.
- Значи условието е следното: намерете две купички с различна храна някъде из тъмната стая и изяжте едната по избор. Спокойно, не бъзайте да се притеснявате, няма да ви насилвам да опитвате разни гнусотии – става въпрос за купа със съвсем обикновени банани и купа с трици – последните са пшеничени, много полезни за стомаха и приготвени с кисело мляко. Секретарката ми ги яде сутрин, пази линия, ако сте обърнали внимание.
- Ама Вие как…наистина? Шегувате ли се?
- Ни най-малко. Знам, че звучи като анекдот или детска игра, но както ще разберете има уловка. Ваша воля дали ще вземете участие. Казвайте какво правим.
- Ще играя, щом се налага…
- Отлично, може да започвате на секундата.
- Но не бихте ли обяснили първо за какво точно е нужно всичко това?
- Не. Имайте вяра в ръководството и не задавайте излишни въпроси. В Института, където искате да отдадете своя интелектуален труд цари ред и все още се съблюдава известна субординация.
- Разбрано, а къде мога да търся, някакви насоки поне?
- Където пожелаете и както пожелаете – целта на задачата е след десет минути, които вече текат, на бюрото пред мен да има една ометена паница.
- Наистина ли няма значение от кои лакомства ще погълна?
Обективно погледнато няма, субективно погледнато ще разберете след приключването на екзамена. Не си губете повече драгоценното време с приказки, бананите с трици няма да се открият сами. Вас чакат, давайте.
- Охоо, отнемате свещта под носа на шефа? Не сте от срамежливите.
- Не сте ми забранили да я ползвам, напротив… и за запалка не ме питахте, а имам.
- Прав сте. Отлично се адаптирате и кураж притежавате в необходимото количество. Продължавайте.
- Аха ! Че аз съм се спънал в купата с банани, като съм влизал. Изритал съм я в ъгъла, а бананите са се поразпилели... Мърлява е станала тя, ама Вие си знаете… Това сигурно е лесната част. Триците като гледам не са на открито. – Готово, събрах ги. Ето купа номер едно.
- Купа номер едно не се приема – липсва един банан, бяха четири, тук има три. Бъдете прилежен в упражнението.
- А аз от къде да знам колко са били? Това да не е трик като професора и студента с крушките, има ли банан, няма ли банан, а накрая… Всъщност не ме ли баламосвате?
- Мислете каквото искате. Ще проявя величайша добронамереност като Ви насоча вниманието към паркета под секцията отляво, май че нещо жълто наднича от там. Ето на, злият манипулатор се разкри, а Вие друг път внимавайте какво подритквате при нахлуване в неизследвано помещение. Ще считам купата за намерена като извадите банана и го сложите при другите. Операциите се провеждат до край, имайте го предвид.
- Добре, слушам, но ме мъмрите преди още да сте ми станали началник. И аз да ви клъвна по петата.
Можете да кълвете – може и да си навиете крачолите, докато лазите. Не е излишен лукс. Панталонът ви сякаш е от скъпичките или видът лъже?
- Не е евтин.
- И не искате да го хвърляте в боклука? А като че ли за това се борите, опасявам се.
- Уйдисвам Ви на акъла…
- И преценете заедно с уйдисването, ама внимателно, ще консумирате ли от извитите плодове или ще изчакате да видите дали триците не са по-апетитна хапка.
- Няма да бързам. Тоз банан доста навътре е влязал, не го стигам… нещо дълго…
- А така, а така имате къщовен опит, веднага хванахте метлата, сръчен сте. Още малко и го изкарвате… - Поздравления, всички жълти приятелчета са налице с изключение на триците. Потърсете ги да не са геройски загинали под редицата столове до стената.
- Че къде да ги търся, като са баш зад гърба ви в стъклената секция!
- Ах, наистина. Да не се издадох като се поместих ?
- Не, още докато взимах свещта ги забелязах…
- И си траете? Умен и притворен, а имате очи на сова. Браво наистина колега – справихте се блестящо, без ирония, назначението Ви е в кърпа вързано. Само сега изяжте, което ви душа иска и да приключваме.
- Наистина ли? А къде е уловката?
- А трябва ли да има наистина уловка? Вярвате ли, че за длъжността, която се каните да заемете има каквото и да е значение сутрешното Ви меню?
- Не разбира се, но за вас очевидно има…
- Така ли? Грешите.
- Но тогава за какво е целият този цирк?
- Не знам, Вие сте разумен човек, ако можете отговорете – нима определяте поведението си като цирк? Изисквам от Вас изпълнението на пределно проста задача, за да мога с чиста съвест да ви поверя една отговорна позиция. Какво чудно има? Ще ядете ли или не?
- Къде е Уловката ?! Казахте със сигурност, че такава има, а после се отмятате. Значи сте ме излъгали !
Иванов, десетте минути почти изтекоха, а Вие се препирате. Преминахте перфектно половината от пътя. Ще благоволите ли да вкусите някое от ястията или нямате подобно намерение. Условията са изрични, предупреждавам! Ще ме улесните много. Избирайте – фифти, фифти.
- Щом е фифти – фифти ще излапам триците, да пробвам що за чудо са. Доволен ли сте?
- Добър избор, много. Бон Апетит. Не се стеснявайте, пресушете чинията... Вкусни ли са?
- Вкусни.
А докато приматът похапва, аз ще натисна безшумния бутон на бюрото, за да дойде зоополиция…
Време е да разтураме седянката…
- Иванов – поздравления, Вие сте назначен! Не се сърдете за теста, всеки луд с номера си. Удовлетворен ли сте?
- Да наистина, благодаря Ви. Не разбрах какъв беше смисълът от екстравагантната игра, но щом приключва успешно…
- Божидаре, нали мога да мина на малко име? Моля наведете се да Ви дам един скромен подарък. Имам такъв ритуал. Така, застанете леко напред, сведете глава и протегнете ръце. Не се подсмихвайте, ситуацията е сериозна.
- Божидар Иванов, избирам Ви за цар Бабун и ви помазвам със свещената метла. А сега Ви пожелавам - къшката. Пръждосвайте се, чиба.
- Моляяя? Каквооо? Но К-К - Как така! Какво си позволявате Вие, БЕ!
- Иванов, шебек миропомазан, никога прост бабуин като вас няма да получи даже длъжност на хигиенист в моето учреждение. Провалихте се. Чупка!
- Каквоо? Как смеете ?! Ще ме правите на МАЙМУНА ЛИ ??? Нали уж щяхте да ме назначавате, нямало значение какво избирам, А? Грънци! Но поне не обиждайте, не се гаврете след като сте мамели, извъртали и унижавали човека! Гнусен лицемер и подлец. Долен кучи син. Кой тъп кретен ви назначи за дир… - ох, оле, оле майкоо, помощ ръката ми, божеий, пуснете!
- Станке, полека със стълбите да не претрепеш самопровъзгласилия се човек. Ах, моята впечатляваща Станка, 75 кила съчетани с ключове от самбото. Пленяваща и импозантна. Никой перверзен бабун или разгонен макак не би могъл да я затрогне. Напразни са ми тревогите, защото нейната женска прелест на земна, здрава майка и надареният ѝ ум, могат да бъдат оценени само от настоящи човешки същества…
- Слушай, Иванов, на изповодяк ще ти кажа следното, не извръщай лице. – Не беше важно какво ще избиреш, а дали ще приемеш унижението да направиш избор. Сам се омерзи. Да си беше излязал, щях да те върна, а сега вън. И не ме гледай като бито куче, не скимти и не циври, ръката ти е здрава. Използвай я пълноценно, дерзай и бъди човек. Дано не се видим никога повече.
© Александър Митков Todos los derechos reservados