31 ene 2010, 18:34

Как да хванем милионер 

  Prosa » Relatos
6386 1 34
42 мин за четене

Как да хванем милионер

 

   Обикновено не вдигам телефона си, когато видя на дисплея му изписано името на бивше гадже. Последният път, когато сбърках и го направих, трябваше да се явя на ДНК-тест за бащинство. Естествено резултатът бе отрицателен, но емоциите около доказването на истината нарушиха за месеци либидото ми. И нямаше как да бъде иначе, след като дълго след теста, щом си легнех с жена, в съзнанието ми един червен надпис започваше да мига „Внимание – зачатие”!  Сексът под пулсираща червена светлина може и да е възможен, но едва ли има нормален мъж на този свят, който да не бъде разконцентриран от подобен надпис. Освен ако е неграмотен...

   Затова и не вдигнах при първото позвъняване на Мери. Тя обаче се оказа доста упорита. На петото ѝ позвъняване не устоях на желанието да чуя отново онзи мъркащ и възбуждащ френскозвучащ акцент, и натиснах зеленото копче.

   - Альоу! Ти ли си, мон шеррри?...

   Сякаш усетих как разкопчава ципа на панталона ми. Винаги свързвам нейното протяжно „ррр” със звука на разкопчаващ се цип. По дяволите, как го правеше!

   - Аз съм, дарлинг.

   - Още ли си свободен, шеррри?

   - Мери... Мисля, че приключихме връзката ни преди повече от година.

   - Знам, знам. Но реших да прроверря...

   - Ако питаш дали съм се оженил – не, не съм. Но се боя, че няма смисъл да опитваме отново...

   - Не за това се обаждам, шеррри. Пррросто имам една идея. Може ли да се видим и да я споделя?

   Направих дълга пауза преди да отговоря. Трябваше да впрегна цялото усилие на волята си, за да кажа „не”. Все пак трудно е за мъж да каже „не” със свален цип.

   - Не. Но можеш да я споделиш и по телефона.

   - О кей!... Шеррри, ти си богат, млад и крррасив...

   Аха! Започваше отдалече! Явно щеше да крънка нещо. От трите твърдения само първото бе вярно на сто процента. Но този факт компенсираше моите попреминали младост и красота.

   - ... Като такъв ти си атакуван от много жени...

   Несъмнено това беше точно така!

   - ... Доколкото те познавам обаче, се страхуваш от обвързване...

   Макар и да не го признавах гласно, това бе самата истина!

   - ... Затова ти предлагам следното – ти ще ме спонсорираш за един таен курс, а аз ще ти предоставя пълната информация от този курс. Повярвай ми, ще ти бъде от неоценима полза! След като ти предоставя информацията, ще знаеш как да се предпазваш от най-лютите набези на най-агресивните ухажорки... А аз ще бъда спокойна, че след като не успя да станеш мой, няма и да си съпруг на дррруга!...

   Ха! Май беше успяла да възбуди и любопитството ми. Не, че до този момент не бях отбивал успешно атаките към ергенството ми, но винаги съм готов да науча нови тактически прийоми за запазването му.

   -  И какъв е този толкова таен курс?

   - „Как да хванем милионер”. Организира го дипломиран психолог. Двудневен семинар в изолирано хотелче на Витоша. Да те предупрредя - само за жени е. Нямаш шанс да отидеш на него!

   - Чакай, нямаше ли книга с подобно заглавие?

   - О, има много такива книги. Но само водещата на курса е успяла да забие милионер на практика! Така, че тя знае как се прави и ще научи и нас – курсистките!

   - Курсистките... – незнайно защо повторих последната ѝ дума – И ако се съглася да те спонсорирам, колко ще ми струва това удоволствие? – натъртих на последната дума, но беше без умисъл – вероятно подсъзнателно се връщах в недалечното ни общо минало с Мери.

   - Четиристотин и деветдесет – бодро изстреля събеседницата ми.

   - Четиристотин и деветдесет лева! Ти луда ли си?! За една нощ в някаква хижа на Витоша?

   - Евро, шеррри! Четиристотин и деветдесет евро! Все пак не е просто една нощ на Витоша, а са неоценими знания! Затова и мястото е тайно. Това е инвестиция, шеррри. Организаторката на семинара гарантира хилядократната ѝ възвращаемост!

   - Айде бе! Гарантира?! И за какво са ѝ толкова пари на организаторката ви, след като е омъжена за милионер?! Да не би да е фалирал, след като го е забила?!

   - Не ставай жлъчен, шеррри! За теб това са само жълти стотинки, а информацията ще ти бъде от полза. И ако толкова ти се свидят парите, дай ми ги на заем! Обещавам ти, че като намеря моя милионер, ще ти ги върна с лихвите!

   Пропуснах думите ѝ покрай ушите си. До този момент нямаше случай да съм дал пари на заем на гадже и тя да ми ги бе върнала.

   - Кога е семинарът?

   - Тази събота и неделя. Може да се плати и на място, но ме е страх да не свършат местата. Интересът е неописуемо голям...

   - Има си хас! При толкова много милионери в България!... О кей, дарлинг, дай ми време да помисля малко!

   - Добре, но не се бави! Местата са ограничени! Ще чакам да ми се обадиш. Чао, шеррри!

   - Бай, дарлинг!

   Затворих телефона и се замислих. Определено информацията беше интригуваща. Чувствах, че в последно време все по-трудно отбивах атаките на десетките ми ухажорки. Дали остарявах или те имаха нови непознати методи за постигане на заветната си цел? Не беше зле да инвестирам в разузнаване и да науча как противникът възнамерява да ме атакува. Естествено не чрез Мери. Тя бе повърхностна и нямаше да ми е от голяма полза. Имаше си други достойнства, от които се бях възползвал навремето, но едва ли ставаше за интелектуално разузнаване! Една шантава идея постепенно започна да се прокрадва в съзнанието ми. 

 

* * *

 

   Основното предимство на парите е, че правят всичко да става по-бързо. От по-бързото обслужване в ресторант до по-бързото купуване на яхта, например. Винаги съм твърдял, че всеки може да си купи яхта - таксиджията след триста години, архитектът след сто, а аз веднага. След като времето е пари, няма начин парите да не са време! Проста логика. По силата на тази зависимост успях да променя бързо-бързо външния си вид. Достатъчно бе да наема добри гримьори, коафьори и модисти, да бъда достатъчно щедър, и след няколко пробни опита от огледалото насреща ми ме гледаше перфектната жена! Ако не знаех, че това съм аз, със сигурност щях да се опитам да я сваля! Съзерцавах я с любопитство. За пръв път в живота си осъзнах, че е можело да се родя жена. Е, поне съм щял да бъда неприлично готина мацка! Готов съм да се обзаложа, че мъжете са щели да тичат след нея. Или поне тези с моя вкус... Тръснах глава. Само това оставаше – да се влюбя в себе си!  

   Решението да се явя лично на онзи семинар ми действаше възбуждащо. Хем щях да бъда сред тълпата „курсистки”, бленуващи всяка за своя милионер, хем те нямаше да знаят, че ги наблюдавам и попивам методите им за покоряването ми! Щеше да бъде истинско воайорство! Интересно, какво можеше да се случи, ако ме разкриеха? „Само за жени” – бе казала Мери. Хм, разгонени самки, които са се събрали да разберат как да сграбчат своя мъж-мечта, и които изведнъж разбират, че точно такъв се е промъкнал на тайното им сборище... Навярно този мъж начаса би бил разкъсан?... Побиха ме ледени тръпки. Какво пък – винаги съм бил авантюрист. Гмуркал съм се без защитен костюм във водите на Големия коралов риф, заобиколен от най-отровните медузи боксфиш, изправял съм се очи в очи с разярен мъжки слон в Оканда, да не говорим, че десетсекундното изтръпването на езика при хапването на фугу, въпреки риска да прерасне в летално такова, е любомито ми гурме преживяване, което не пропускам при всяко мое пътуване в страната на изгряващото слънце...

   Но рискът в случая бе премерен. Ставаше въпрос само за някакви си два дни, дори и непълни. А и късната декемврийска есен предполагаше по-затворени дрехи, които щяха да прикрият добре някои мъжки анатомични особености на собствената ми персона. Не можеше да не се справя!

   Разкарах Мери надалече за уикенда. В Анталия. И то само срещу половината от исканата сума. Все пак така ограничавах риска за разпознаването ми. Аргументът, че вероятността да срещне милионер там е в пъти по-голяма, отколкото в онова хотелче на Витоша, видимо я заинтригува. Горката! Само ако знаеше, че със сигурност на семинара щеше да присъства поне един милионер... Колебанията ѝ се стопиха окончателно на мига, в който разбра, че съм научил действителната такса за семинара. Все пак разликата между четиристотин и деветдесет евро и триста и петдесет лева е повече от съществена. Е, беше опитала да изкара малко лесни пари, до някъде бе успяла, но не ѝ се сърдех. Имах си други притеснения...

 

* * *

 

   Рано сутринта в събота гримьорите отново ме превърнаха в страхотната мацка,  която бях видял в огледалото два дни преди това. Шофьорът ми ме откара на Витоша с личния си Опел. Предварително го бях помолил да е с него. Все пак ако една кандидат-милионерка, за каквато щях да се представя, пристигнеше там с луксозната ми лимузина, нямаше как да не хвърли в тих ужас останалите. Прехвърчащият снежец напомняше, че сме в сърцето на планината. Пред хотелчето и по поляните наоколо бяха паркирани десетки коли, а във фоайето му цареше някакво стълпотворение от жени. Жени от всякакви породи. Имаше скромно облечени домакини, предизвикателни силиконови плеймейтки,  невръстни студентки, застаряващи стари моми...  Е, ако трябва да бъда честен, имаше и доста парчета, които хващаха окото. Ако не друго, поне щях да изплакна очи през тези два дни. Не бях виждал на едно място толкова много жени, при това без нито един мъж между тях! Съдено по напрежението, което се носеше във въздуха и по гневните викове на тълпата, повечето от присъстващите нямаха резервации и явно бяха разчитали, че ще успеят да се включат в последния момент. Очевидно сумата от една средна заплата не бе особена бариера, когато ставаше въпрос за толкова апетитна цел, като пленяването на милионер. Но май по-голямата част от амазонките нямаше да имат късмет да участват в лова. Някаква разрошена женица на средна възраст се опитваше да въдвори ред с тънкия си фалцет:

   - Момичета, повтарям – всички места за този уикенд са заети! Уверявам ви - никой няма да остане незаписан за някои от следващите дати на семинара! При такъв интерес ще организираме още няколко курса! Всички желаещи ще бъдат обучени! Спокойно! Вашият милионер ви чака! Моля, във фоайето да останат само тези с платена вноска за днешния курс! Останалите да излязат навън, където ще могат да се запишат при асистентката ми за следващите дати на семинара!

   Виж ти! И тази женичка трябваше да е гуруто, който щеше да поведе курсистките към така желаните милиони?! Стига бе! Ако не бях го чул от нея, нявярно щях да се обзаложа, че е или готвачката на хотелчето, или някоя камериерка! Явно се бяха навъдили хиляди непретенциозни милионери, които не подбираха много-много годениците си! Или Мери съзнателно ме бе заблудила, че точно тази тук се е омъжила за милионер. Бях по-склонен да вярвам, че е второто!

   След дълги увещания и молби, най-после „милионерката” успя да изведе вън от фоайето тези кандидатки, които не бяха успели да платят навреме. Аз естествено не бях сред тях. Още след обаждането на Мери бях превел по сметка двойна вноска, за да бъда сам в стая. Не че до този момент не ми се бе случвало да осъмвам с непозната, но все пак обстоятелствата в случая изискваха да не деля с никого огледало, тоалетка, сешоар и прочие жизнено важни мебели и уреди с други лица от женски пол... Във фоайето бяхме останали тридесетина жени. Май започвах да влизам в ролята, щом като включвах и себе си сред тях!

   - Уважаеми дами, закъсняхме достатъчно много! – ръководителката взимаше нещата в ръцете си - Ще отложим настаняването по стаите за обедната почивка, а сега да вървим в конферентната зала! Чака ни много работа!

   Там лекторката ни се представи накратко. Доктор по психология Полина Недялкова. Според думите ѝ - специализирала „лова на милионери” оттатък океана. Всъщност не тя, а нейната учителка в Америка била омъжена за милионер. Хм, „не били компютри, а компоти”... Може пък Мери наистина да не бе разбрала.

   През следващите часове се потопих напълно в  лекцията. Да си призная, беше ми безкрайно интересно. Водех си подробни записки за всичко чуто. Не знам дали изучаваното щеше да бъде полезно на някоя от там присъстващите, но на мен определено щеше да ми свърши работа! И как не – научих как се мотивират жените, за да започнат да преследват като хищник всеки изпречил им се на пътя екземпляр от вида „хомо милионерикус”. Вглеждах се в бляскавите погледи на моите „колежки”. Едва в онзи момент осъзнах какво означава този блясък! Щях да го запомня, да го търся в очите на бъдещите си нови познати, и когато го срещна - да бягам далече от него!

   Научих как трябва да се разпознават богаташите. Досега не бях се замислял за това. Може би, защото никога не бях търсил милионер преднамерено? Когато се наложеше, нуждаещите се от такъв ме намираха. Наистина на безбройните официални вечери и партита милионерите бяхме малцинство, преобладаваха всякакви други навлеци – от пишман-политици, през някакви измислени VIP персони, та до обикновени парвенюта и курви. Ако някоя от курсистките попаднеше на подобно парти, трябваше да се ориентира как да открие този, когото търси. Определено лекторката знаеше как да разпознае един милионер на такова място. А това че тя, а вече и всички останали амазонки тук знаеха, означаваше, че за в бъдеще трябваше да взема мерки и да се маскирам или като политик, или като светски хроникьор, или като сервитьор. Не, че имаше особена разлика между тях...

   Разбира се, в думите на лекторката имаше и голяма доза нелепици, от които ме напушваше смях. Трябвало да си изберем типа милионер, който най-много би ни подхождал! Хвърлих око към жените около мен. Погледите на всички крещяха „Няма значение дали е холерик или меланхолик! Важното е да е милионер!” Естествено – толкова кокошки, събрани на едно място! Навярно ако в този момент се бях навел, под някои от столовете щях да намеря и яйца! Нелепица бяха и местата, където според лекторката ни един обикновен човек можеше да срещне милионер. Да, понякога се разхождах в парка, понякога ходех и на кино, но никога без компания! А във всичките етюди, които ни разиграваше лекторката, милионерът беше сам. Никога не се бях качвал и в метрото, да не говорим за препълнен автобус! А колко смехотворен бе съветът, призоваващ цялата присъстваща в залата пасмина да се запише в някоя ловна дружинка, защото милионерите били в по-голямата си част ловци! Да, бе, да! Ще тръгна на лов с някоя от тия тук, ама друг път!... Бяха ми повдигнали настроението! Ех, как ме сърбеше да апострофирам на глас лекторката ни, но пък не си струваше да се издавам, преди да съм научил и някои други полезни съвети за оцеляване на така милото ми ергенство.

   Кафе-паузата дойде точно навреме. Коментирайки оживено наученото, се отправихме към фоайето. По навик и без да се замислям се напъхах в мъжката тоалетна. Ако някой ви каже, че е лесно да се пикае прав с чорапогащник и бикини, омотани един в други около коленете, със запретната около кръста дълга вълнена пола, балансирайки върху боти с високи токчета, не му вярвайте! Изобщо не му вярвайте! Добре, че в предверието имаше сешоар, с който набързо успях да залича компрометиращите последици от неопитността ми в съчетаването на мъжките ми навици с дамското ми бельо и одежди. Навън опашката пред дамската тоалетна продължаваше да се вие дълга като анаконда.

- Хей, това е мъжката тоалетна, мила! – беше русата мацка, която седеше пред

мен в залата, и чиято татуирана пеперудка на голия кръст бях изучил в подробности по време на лекцията. Останалите млъкнаха в очакване на отговора ми.

   - Момичета, вие май нищо не сте научили от семинара! Ако смятате, че мъжете милионери посещават дамските тоалетни, дълбоко се лъжете! – опитвах се да бъда духовит, но всъщност това си беше самата истина.

   Непринуден смях огласи фоайето и изведнъж половината опашка се набута в мъжката тоалетна. Бяха мъничко закъснели. Единственият милионер току-що я бе напуснал.

   - Ти май си отличничката на курса, мила! Приятно ми е да се запознаем – Силвия! – мацката с пеперудката усмихнато ми подаде ръка.

   - На мен също! Тони.

   Поех ръката. Хубаво е, когато галеното ти име е унисекс и не се налага да влагаш фантазия в измислянето на ново. Антон или Антония - все щяха да ми казват Тони. Пък и точно в този момент така бях зяпнал деколтето на новата ми позната, че всякаква фантазия се бе изпарила от и без това запотения ми от перуката мозък. Чувствах, че трябва да поддържам разговора и изненадан се чух да казвам:

   - Хубава татуировка!

   - Благодаря! Значи си я забелязала? Сигурно харесваш цветята?

   - Имах предвид татуировката на кръста ти. Мислех, че е пеперуда – определено бях изненадан.

   - О, да! За нея говоря. Пеперуда, кацаща върху разцъфнала роза.

   Преглътнах шумно. Прииска ми се да попитам „А защо кацаща”, но не посмях. Ако вече бе кацнала, може би щях да  успея да видя и розата?! Съдено от ниско разположения колан на Силвия, розата трябваше да цъфти на твърде интимна територия. Какво ли не бих дал да можех да я зърна!...

   На продължилата лекция така и не успях да се съсредоточа. Още повече, че новата ми позната бе сменила мястото си и бе седнала до мен. Усещах нежния аромат на парфюма ѝ, усещах топлината на гладката ѝ кожа, усещах как сякаш хиляди нишки от паяжина ме свързваха с нея, и как всяко нейно движение ме караше да помръдвам като глупава марионетка. В това време лекторката ни оживено обясняваше начините за привличане вниманието на милионера и как да го принудим да си мисли, че той е инициатор на запознанството ни.

   - ... Ако пропуснете този момент, рискувате да изпуснете шанса на живота си... Създайте тръпка на очакване у него... Накарайте го да се почуства като дете пред голям магазин за играчки... Той е самотно същество... Той се нуждае от вас... Отворете вратите на магазина в най-подходящия момент!... Бъдете креативни... Не оставяйте нито за миг той да води играта, това е вашата игра... Не му давайте всички играчки накуп!... Вие можете... Създайте загадъчност... Вие ще решите кога ще е първата ви среща...

   Дочувах само откъслечни фрази от лекцията. Изобщо не я слушах. Чувствах се като муха, оплетена в паяжина от сладка немара. Тази паяжина имаше толкова приятна мекота и ми действаше така отпускащо! А нейната собственичка седеше на стола до мен и загадъчно и мило ми се усмихваше.  Боже, какво ми ставаше?! Бях дошъл тук именно да се науча да не попадам в подобни мрежи! От една страна приемах усмивките на жената до мен, както самец приема облака от феромони от разгонената самка; от друга - осъзнавах, че Силвия ми се усмихва просто като на приятелка. Или може би тези усмивки бяха коментарът ѝ за думите на лекторката? Щях ли някога да разбера?...

   По някое време съседката ми извади огледало и червило и по възможно най-сексапилния начин започна да го нанася върху устните си. Навярно за нея бе само рутинна процедура, която правеше по няколко пъти на ден, но за мен това бе нещо ново. Не че не бях виждал виждал жена с червило в ръка, но за пръв път виждах да го прави от толкова близо. Виждах езичето ѝ през полуотворените устни, виждах как червилото запълва мъничките пукнатини по устните ѝ, виждах как огледалцето в ръката ѝ се изпотява от дъха ѝ. Аз също се потях, при това неудържимо...

   Едва дочаках края на часа и хукнах към фоайето. Грабнах ключа от стаята си и без да чувам какво ми говори рецепционистката, продължих бягството си към стаята. До следобедната лекция имаше два часа почивка – време напълно достатъчно за един дълъг, отрезвяващ, леден душ. Дори и не забелязах как снежецът навън се бе превърнал в обилни снежни парцали, покриващи всичко наоколо...

 

* * *

 

   Пропуснах следобедната лекция. Нямаше как да не я пропусна. Все пак досега не бях се изявявал като гримьор. Лекотата, с която го правеха специалистите, ми бе създала лъжовното усещане, че безпроблемно ще се справя и аз. Но действителността бе смразяващо различна! След първия ми опит от огледалото ме гледаше някакъв крокозабъл, който нямаше нищо общо с мацката, в която бях готов да се влюбя преди няколко дни. Оказваше се, че женският грим не бе никак проста работа! Може би затова малките момиченца от рано се упражняваха върху своите кукли? Може би затова и старите фотографии никога не са ме впечатлявали с женска красота? Навярно защото едновремешните жени не са били обучавани от най-крехка възраст в изкуството на грима? Или защото козметичната индустрия едва е прохождала?...

   В този момент като гръм от ясно небе върху ми се стовари отговорът на въпроса, който си бях задавал хиляди пъти – „Как така се случваше, че понякога вечер си лягах със страхотна жена, а на другата сутрин се будех до нещо средно между горгона и бабуин?” Досега твърде лекомислено бях обвинявал вечерния алкохол за този свой утринен потрес, но се оказваше, че добрият ми стар приятел изобщо не е виновен! Вината се оказваше в изчезващия призори женски камуфлаж, странно защо наричан грим! Грим има в киното и театъра, но военната маскировка навсякъде по света се нарича камуфлаж. Не може да има друго определение, освен  „военни действия”, за маскираните нападения в леглото ми! Ако пък не е военно пособие, то женската маскировка автоматично трябва да попадне под ударите на деветата Божия заповед. „Не лъжесвидетелствувай” – гласи тя, а какво друго, ако не лъжесвидетелство за измамна красота е женският грим?...

   Всички тези мисли се въртяха в бедната ми глава, докато се опитвах да ѝ придам вид поне малко близък до онзи от сутринта. Ясно беше, че няма да успея да достигна нивото на професионалистите, но пък щеше да бъде голям гаф, ако момичетата от курса не ме познаеха! След няколко неуспешни опита най-накрая ми просветна, че всъщност жените обичат да променят външния си вид. Какво пък, щях да бъда със същата перука, ако се налагаше – и със същите дрехи, и едва ли леко промененото ми лице щеше да направи чак толкова силно впечатление някому. Май бях готова... Ужас! Няколко часа пред огледалото и започвах да мисля за себе си в женски род! В този момент осъзнах, че през цялото това време дори и за миг не бях се сетил за новата ми позната Силвия. А само преди часове натрапчивите мисли за нея провалиха една скъпо платена лекция. Нямаше и следа от тези мисли. Дали не започвах да обръщам резбата?! Дали производителите на женска козметика не влагаха в нея някакви тайни съставки, убиващи мъжките хормони? Изтръпнах. Беше крайно време да се откъсна от огледалото, защото усещах, че още няколко минути пред него и съвсем щях да превъртя. Сложих си парфюм и напуснах стаята.

 

* * *

 

   Навън мръкваше. Снегът продължаваше да вали обилно. За няколко часа бе успял да покрие с бяло покривало поляните, гората, дори и грозните коли на паркинга. Изведнъж съжалих, че освен ботите с токчета и тънкото яке нямам други подходящи дрехи за излизане в гората. Една разходка щеше да ми дойде освежаващо. Но се налагаше да я отложа за друг път, когато щях да имам по-подходящо облекло.

   Момичетата се бяха разположили удобно пред горящата камина във фоайето и си бъбреха оживено. Очевидно следобедната лекция бе приключила и сега бе обект на обсъждане. Приближих се тихо, мъчейки се да остана незабелязан, но това нямаше как да стане. Първа ме видя Силвия. Скочи и възторжено се приближи на неприлично близко разстояние. При едни други обстоятелства, в които не бих носил изкуствен бюст, можех да определя тази близост за прегръдка, но в случая между телата ни имаше толкова много сутиени и силикон, че си беше само една близка дистанция. Добре, че силиконът беше само мой.

   - Хей, Тони! Къде изчезна? Почти решихме, че си намерила някой милионер в мъжката тоалетна – звънкият ѝ смях се разнесе наоколо – Шегичка!

   - Аз... малко...

   - Да не ти е прилошало? – изведнъж стана сериозна – Виждаш ми се доста бледа!

    Естествено, че ѝ се виждах бледа. Ако можех да преценя кое е бледо и кое не, нямаше да дремя толкова часове горе! Но пък се хванах за подадената сламка и въздъхнах:

   - Нали знаеш, един от онези особени женски дни.

   Май бях чувал тези думи в някаква телевизионна реклама за дамски превръзки. По погледа ѝ разбрах, че съм казал нещо нередно. Но разбира се! Само един мъж може да нарече онези дни „женски”! За жените всичките дни са си женски. Кой идиот, по дяволите, беше измислил тази реклама?! Усетих, че пак започвам да се потя. Силвия ме хвана под ръка и ме поведе към един от диваните в най-сумрачния ъгъл.

   - Не ме лъжи! Има някой, който дълбоко те е наранил и си плакала цял следобед горе! Очите ти те издават. Разкажи ми! Какво ти направи мръсникът? Да не скъса с теб по телефона?!

   Ново пет! Вярно, че бях си бръкнал няколко пъти със спиралата в очите, но пък толкова да се бяха зачервили, че да прилича на плач?! А може би гласът ми звучеше пресипнал? Но той си звучеше така и преди обяд. „Мръсникът”? Е, да. Нямаше как да се спомене мъж и той да не е мръсник. Мъжкото у мен се разбунтува. Можех и да съм с пола, но не можех да я оставя да ругае мъжете. Трябваше да защита мъжката чест! От друга страна, ми беше приятно да е до мен, да ме държи за ръката и да ме успокоява. Трябваше бързо да измисля история, с която хем да представя мъжете в добра светлина, хем да продължи да ме прегръща. Знаех много добре, че за да повярват околните на Голямата лъжа, детайлите в нея трябва да отговарят на истината. Затова и легендата за измислената ми самоличност трябваше да се преплита с реалния ми живот.

   - Знаеш ли, Силвия... Аз наистина плаках. Но не по тази причина, за която ти предполагаш. Не. Аз бях тази, която нарани един мъж... И сега дълбоко съжалявам...

   Събеседницата ми ме притисна до гърдите си. За малко да ме разконцентрира!

   - Продължавай, мила! Ще ти олекне.

   - Всъщност аз не съм тази, за която се представям...

   Силвия се отдръпна стреснато от мен.

   - Да. Можеш да ме наречеш измамница... И ще бъдеш права. Съвсем преднамерено аз се представих за жена... която търси мъжа милионер. Но аз не съм такава... Силвия, аз съм... омъжена...

   Очите на жената до мен изненадано се ококориха.

   - При това съм щастливо омъжена... Той е най-добрият мъж, когото познавам. Мил, всеотдаен, влюбен... Мъжът мечта. Има и такива мъже...

   - Но тогава какво правиш тук?!

   - Точно за това плаках... Аз съм една неописуема кучка... Непрекъснато го ревнувам. Страхувам се да не го загубя... Някоя друга да не ми го отнеме...

   Определено влизах в роля. Не беше особено трудно. Просто мислех и говорех за себе си. Започнах да подсмърчам тихичко. Силвия извади кърпичка и ми я подаде.

   - Успокой се, Тони!

   - Не, ти не ме познаваш! Аз провалям всичко... Той има печеливш бизнес, много пари, връзки и влияние... Навсякъде, където отидем, срещам жени, които нагло флиртуват с него... А какво ли правят, когато е без мен?... Дойдох на този семинар, за да опозная тези, които се мъчат да ми го откраднат... И да се науча как да го предпазя от тях...

   Това бе разковничето. Казах го на глас! Имаше ли смисъл да продължавам?

   - И сега чувстваш огромна вина? Чувстваш се като предател?

   Кимнах, хълцайки. Силвия ме прегърна силно и продължително.

   - Мила, Тони...

   - Моля те, не казвай на останалите! Ще ме линчуват... Аз имам онова, за което те бленуват и... дори не мога да му се порадвам като хората...

   - Разбира се, разбира се... Имаш думата ми!

   - Благодаря ти...

   В този момент си представих, че съм на сцена и почти чух бурните ръкопляскания на публиката. Бях изиграл етюда си перфектно. Но аплодисменти нямаше, а и събеседничката ми не предполагаше, че сцената трябваше да е приключила.

   - Не се чувствай виновна за нищо, мила! Ти си в правото си да се безпокоиш. Само една влюбена и борбена жена може да се бори така за мъжа на живота си! Искрено ти се възхищавам! О, Тони! Ако бях мъж, със сигурност щях да изпитам завист към съпруга ти! Със сигурност щях и да се влюбя в теб!

    Само това оставаше! Предпочитах да се влюбеше, докато още си беше жена! А и щях ли да ѝ разказвам подобни дивотии, ако беше мъж?!

   - Ти беше толкова искрена, Тони! Затова и аз ще ти издам моята малка тайна!

   Какво ставаше? Първо – какво щяла да направи, ако е мъж, сега – малката ѝ тайна... Тази да не беше обратна? Дали не сваляше жената насреща си? Опс! Не, че имах нещо против да проверим докъде може да стигнем, но...  

   - И аз като теб не съм тук, за да ставам милионерша! Доведе ме по-скоро професионалното любопитство. Но ще те помоля да си остане между нас! Сега, когато разбрах защо си тук, мога да ти призная... Завърших психология, а след нея записах и журналистика. Стажант-журналист съм във водещо списание. Успях да издействам пари от редакцията за участие в семинара, за да напиша статия що за жени посещават подобни... да кажем мероприятия...

   Да си призная, бях мъничко разочарован. Щях да бъда по-доволен, ако беше другото...

   - ... Ще е журналистическа разработка с анализа ми на психолог. Всъщност тази статия е дипломната ми работа. От нея зависи бъдещето ми. Може и да е странно, но също като всички останали на този семинар и аз възлагам големи надежди на него. Разбира се, по съвсем различни причини!... Да ти призная, всичките тези лакардии на лекторката ни ужасно ме забавляват. Имам известни съмнения, дали е колега психолог. По-скоро ми прилича на разказвачка на приказки. Съвременната приказка за Пепеляшка и принца, когото тя хваща... Може би затова пепеляшките в залата са я зяпнали в устата като малки деца. Какво пък – всеки има право да помечтае... Но си мисля, че нормален човек трябва да може да направи разликата между приказките и реалния живот. В него нормалните хора се влюбват в други нормални хора. С пари, или без пари, те се обичат, живеят заедно, раждат деца, остаряват заедно... И са истински... Предпочитам да съм такава... Предпочитам да срещна мъжа на живота си в някой супермаркет, а не принца от приказките на някой бал... Принцовете са принцове само по време на бала... После балът свършва, каляската се превръща в тиква и разочарованието е огромно... И отново преследване на следващия принц, и отново до следващия бал, до следващата тиква... А аз търся  мъжа, с който и след петдесет години да бъдем заедно... Както се казва – в радост и грижа...

   Гледах я невярващо. Беше вперила поглед в една точка и говореше отнесено. Или по-скоро мислеше на глас. За нея аз бях просто една случайна позната, която щеше да забрави след седмица. Толкова по-лесно е да споделиш мислите си пред малко познат човек. Излизаше, че наистина мечтае за това! Наистина ли съществуваха такива жени?! Да не желае принц?! Неее! Всяка досегашна моя представа за женската същност бе разбита на пух и прах! Усещах как някакво ново, непознато чувство се прокрадва в гърдите ми. Някаква високочестотна вибрация се настаняваше трайно там, където досега бе най-безусетното място на тялото ми. Дали точно това не наричаха „сърдечен трепет”? Не, не! Аз харесвах жените, но бе изключено да се влюбя! Любов? Не вярвах в подобни измислици... Но защо ли виждах в Силвия не просто жена, а... нещо специално, нещо нереално, нещо извънземно... А тя говореше и говореше...

 

* * *

 

   На вечерята, макар и на една маса, почти не промълвихме дума. Силвия бе разкрила доста от себе си и може би се чувстваше леко неловко от това. А аз бях достатъчно объркан дори само от нейното присъствие, за да ми се говори. Хапнахме набързо, пожелахме си „лека нощ” и се отправихме към стаите си.

   Опитах се да почета малко преди заспиване, но погледът ми бягаше по редовете, без да мога да схвана за какво иде реч в книгата. Бях разсеян и мислите ми ме носеха през няколко стаи при Силвия. Досега всичките жени, с които бях говорил през живота си, знаеха кой съм. Знаеха и кого търсеха. Човека като мен. Силвия също знаеше кого търсеше. Но това в случая не бях аз. Случваше ми за пръв път и чувството бе странно. Почувствах отново онова високочестотно потрепване в гърдите...

   Тогава ненадейно токът спря. Станах и дръпнах завесите на прозореца. Снегът навън сигурно имаше метър. Навярно бе натежал и скъсал проводник някъде. Какво пък, и без това четенето не ми спореше, просто щях да си легна и да се опитам да заспя. Призрачната белота на снега, процеждаща се през прозореца, бе достатъчна да не се блъсна в мебелите.

   Тъкмо бях се увил в завивките, когато на вратата тихо се почука. Нахлупих набързо перуката и отидох да отворя. Открехнах вратата толкова, колкото да покажа носа си. В коридора беше по-тъмно, отколкото в стаята и не успях да различа нищо. Тогава чух гласа ѝ.

   - Спиш ли, Тони? Може ли да вляза?

   Измънках нещо нечленоразделно и широко отворих вратата. Сякаш това бе знак за сърцето ми и то заблъска по гърдите ми така, сякаш искаше да изтича в коридора. Може би щеше да успее, но Силвия предвидливо затвори вратата, след като влезе.

   - Така ме е страх от тъмното! Мога ли да остана при теб? Онази жена в стаята ми хърка толкова противно. А аз не мога да заспя...

   - Д-да... разбира се... Заповядай!

   Беше по нощница. Господи, какво правех?! Нищо добро нямаше да излезе от това!

   - Я, ама ти си с мъжка пижама! Прави те доста по-слабичка.

   Естествено! Силиконовият ми бюст лежеше захвърлен на тоалетката. Издебнах я като надникна през прозореца и го смотах под спалнята.

   - На съпруга ми е... Нося си я... за да си мисля за него...

   - Ех, Тони, колко си романтична! Казах ти, ако бях мъж, щях да се влюбя в теб!

   Приближи се към мен и ме прегърна. Това в никакъв случай не бе първата ни прегръдка за деня, но за пръв път усетих топлите ѝ меки гърди през тънкия плат. Май ѝ беше хоби да прегръща непознати жени. Или ѝ ставаше навик да прегръща мен? Аз пък имах навика да се възбуждам при допира до топли женски гърди. Затова бързо се шмугнах под завивката на леглото. Силвия небрежно ме последва.

   - Искаш ли да се топлим? Сега, когато спря токът, стаята бързо ще изстине.

   - Не вярвам – помъчих се да я разубедя - Парното със сигурност е на нафта.

   - Нищо! – лекичко докосна с крак стъпалата ми -  Ау, стъпалата ти са ледени! Ще ги стопля.

   Преди да успея да реагирам, тя повдигна завивката и седна върху тях. Или наистина бяха ледени, или задните ѝ части бяха невъобразимо горещи, но разликата в температурата трябваше да е огромна, за да усетя онова изгаряне в стъпалата си, което неусетно преминаваше в пулсиране! Мъчех се да разбера – това нейният пулс ли беше, или моят? Лежах като парализиран. Това трябваше да е сън, не можеше да е друго! Навярно бях заспал, още докато държах книгата и всичко от спирането на тока насетне бе само илюзия? Тогава трябваше да се насладя на съня си напълно! Чувах една тиха, релаксираща музика в ушите си. Затворих очи. Надигнах се и прегърнах жената върху мен. Някак лесно устните ми намериха нейните. И тогава сънят свърши.

   - Хей, какво правиш?! – Силвия ме отблъсна силно – Какво си въобразяваш?

   - Аз... аз... Стана неволно... Помислих, че... го искаш... – Измъкнах стъпалата си изпод горещото ѝ тяло и се свих на крайчеца на леглото с гръб към нея. Въпреки слабата светлина в стаята, определено не трябваше да ме вижда отпред. Все пак бях един нормален мъж с всичките му релефни особености в така създалата се ситуация...  

   - Ох, Тони! Съжалявам, ако си останала с такова впечатление! Извинявай, бях много груба! Но аз съм една нормална хетеросексуална жена...

   И слава Богу! Но аз не бях! И ми се искаше да ѝ го изкрещя!

   Силвия се гушна до мен и ме прегърна откъм гърба. Не смеех да мръдна. Минутите се нижеха. Чувах как дишането ѝ се успокоява. Може би заспиваше? Това бе някаква сюрреалистична патова ситуация! Веднъж завинаги трябваше да я приключа! Така или иначе на сутринта истината щеше да излезе наяве.

   - Силвия...

   - Да?

   - На два пъти ми каза, че ако беше мъж, си щяла... да се влюбиш в мен?

   - Да, но не съм...

   - А, ако нещо се случи... И в някой прекрасен ден се превърнеш в мъж?

   - Стига глупости! Хайде заспивай! Тъкмо бях задрямала...

   - Не! Кажи ми!

   - Искаш приказка за лека нощ? Казах ти – не вярвам в приказките! Ти си имаш съпруг, когото обичаш, а аз никога няма да се превърна в мъж... Така че, заспивай!

   - Силвия...

   - Дааа!

   - А ако аз се превърна в мъж?

   - Уф, Тони!... Окончателно ме разсъни! Е, добре! Тогава приказката ще стане световна сензация! Жена се се събужда една сутрин като мъж и на практика бракът ѝ се превръща в първия законен гей брак у нас! А после мъжът ѝ се развежда с нея! Ето ти и първият гей развод... Може и репортаж да напиша... Да взема Пулицър и да стана световно известна покрай теб... Хайде да спим вече. Казах ти, че не вярвам в приказки... Лека нощ!

   - Жалко... Понякога приказките са на път да се превърнат в реалност, но хората ги е страх от това... И пропускат единствения си шанс...

   - Какво искаш да кажеш?

   - Нищо. Не говорех на теб. Просто разсъждавах на глас... Лека нощ!

   Замълчахме. Тишината бе толкова дълбока, че чувах как миглите ѝ се докосват при всяко нейно мигване. Май наистина се бе разсънила. За какво ли си мислеше?

   - Може и да е идиотско, но трябва да проверя. Моля те, не реагирай по никакъв начин! Просто да кажем, че само за един мимолетен миг съм повярвала в приказките...

   Ръката ѝ бавно се плъзна от рамото ми надолу през гърдите, корема ми, достигайки слабините ми. Нямаше връщане назад!

   Сподавеният ѝ вик я изстреля в най-отдалечения ъгъл на стаята.

   - Кой си ти, по дяволите?!

   Надигнах се и седнах по турски в леглото.

   - Иска ми се да кажа „Твоята сбъдната приказка”, но няма да го направя. Ти не вярваш в приказки – свалих перуката - Все пак като нормален хетеросексуален мъж нямаше да мога изкарам нощта в едно легло с теб, без да... Така че трябваше да сваля картите... Съжалявам, но не аз дойдох в твоята стая...

   - Не отговори на въпроса ми!

   - Можеш да ме наричаш Тутси, или мисис Даутфайър. А можеш да продължиш да ми казваш Тони. Все ми е едно! Както ти имаш твоите тайни причини да присъстваш на този курс, така и аз имам моите.

   - Да, но ти ме измами! А аз се разкрих пред теб като последната глупачка!

   Беше истина, бях я измамил. И навярно я бях загубил завинаги... Дали пък не можеше да имам още един шанс да я спечеля? Тогава спешно се нуждаех от нова легенда за себе си. Едва ли щеше да мине да се представя и аз като разследващ журналист. Щеше начаса да ме излови. Частен детектив, следящ някоя от курсистките? Хм, частните ченгета не ползват хотелски услуги, а дремят на студа в колите. Писател? Добра идея, но беше близо до журналистиката. Избрах нещо различно. Тъкмо щях да проверя биваше ли ме по опашатите лъжи.

   - Е, добре. Но те предупреждавам, че това, което ще чуеш, може да ти донесе неприятности със закона.

   Гледаше ме втрещено. Станах от леглото. Когато се споменаваше закона, беше редно човек да е изправен. Най-малкото почтително е!

   - Госпожа Недялкова – лекторката на семинара, е разследвана от Интерпол. По-скоро нейната американска партньорка. Да речем, че тя и нейните регионални партньори използват не съвсем законни методи за манипулация на посещаващите курса...

   - В смисъл? – очите на Силвия блеснаха с професионален интерес. Май и този път беше повярвала! Биваше ме все още...

   - За сега това е достатъчно. Аз съм човекът, който трябваше да наблюдава лекцията ѝ тук.

   - И Интерпол не се доверява на нито една жена полицай в България, та затова изпраща дегизиран мъж?! Я не ме будалкай!

   - Да, точно така! В полицията няма жени химици, достатъчно добре подготвени да боравят с полевата лаборатория за откриване на психотропни вещества във въздуха на конферентната зала. Всъщност има една, но тя гони шестдесетте. Щеше да изглежда по-нелепо от един... как го каза – „от един дегизиран мъж”.

   - Полева лаборатория? Значи нещата са сериозни?

   - Къде мислиш, че бях следобеда?

   - Значи затова очите ти бяха толкова зачервени?

   Бинго!

   - Съжалявам за неудобствата, които ти причиних! Май ще трябва да си тръгвам...

   Силвия се приближи и с крайчеца на пръстите едва докосна ръката ми. Излизаше, че прегръща само непознати жени, но не и мъже. Което си имаше и добри страни, с оглед на една хипотетична бъдеща връзка.

   - Няма нищо. Но ще се наложи, когато дойде токът, да подпишеш клетвена декларация за опазване на квалифицираната информация.

   Дали терминът беше правилен? Нямаше значение! Така или иначе бях нагазил в дълбоки води, реших да играя Ва банк:

   - До подписването на декларацията обаче няма да може да напускаш тази стая. Все пак не можем да провалим няколкогодишния труд на американските колеги.

   - Да, да... Разбирам. Но ще ми обещаеш, че когато извършите арестите, аз ще бъда първата, която ще науча и която ще публикува репортаж!

   Кимнах, усмихвайки се:

   - Чудя се, дали може да има корумпирани ченгета-химици под прикритие?

   - А аз се чудя, дали няма да бъде изтълкувано като корупция това – бавно вдигна ръце и ги обви около врата ми. Устните ни се намериха в тъмното. Ченге под прикритие по пижама и разследваща журналистка по нощница?! Не така си представях подобни професионалисти. Хубавото беше, че секунди по-късно тези смешни одежди лежаха захвърлени далече от нас...

 

 * * *

 

   Пропуснахме неделните лекции на семинара. Целият ден не станахме от леглото. Силвия дори не се сети да ме попита дали не изоставям служебните си ангажименти. Може би смяташе, че вече съм събрал достатъчно доказателства? Снегът продължаваше да вали и пътят към хотела бе блокиран. Добро оправдание да отложим подписването на декларацията за конфиденциалност за следващите дни. И още по-добро да не излезем от спалнята до подписването на тази декларация. Носеха ни храната в леглото. Любехме сме, а после дълго разговаряхме, после пак се любехме, и пак говорехме. Имаше да си разказваме толкова много неща. Всъщност повече разказваше Силвия, а аз я слушах влюбено. Да, можех да го призная - бях влюбен... Колкото и изненадващо да беше, това се бе случило и на мен!...

   Разчистиха пътя от снега във вторник, в сряда се оженихме, а в четвъртък ѝ разказах кой съм. Разсърди ми се люто. А когато научи, че имам тройка по химия в гимназията, млъкна и не ми проговори няколко часа! Обезпокоен проведох няколко телефонни разговора и половин час по-късно стоях на колене пред нея, а в ръцете си държах разтворено куфарче. От него се подаваха епруветки, колби, всякакви стъкларии с лакмуси, реагенти, дори и един малък микроскоп. Върху тях небрежно лежеше карта с моя снимка от Министерството на вътрешните работи, удостоверяваща, че съм доброволен сътрудник към лабораторията по химия на въпросното ведомство. Оказа се, че съпругата ми има чувство за хумор и ми прости измамата. Любихме се диво и неудържимо...

   В петък отлетяхме за Буенос Айрес. Два дни по-късно взехме самолета за Ушуая. Там се качихме на круизер и се отправихме на пътешествие към Южните Шетландски острови. Винаги съм се чудел на хората, прекарващи медения си месец в Париж, Рим или Лондон. По цял ден да търчиш натам-насам и да гледаш забележителности, а нощем да нямаш сили да почувстваш същността на определението „меден месец”! Според мен през тези няколко седмици двойките се нуждаят единствено от широко и твърдо легло, от снежна картина зад прозореца, която да ги възпира да стават от това легло, и от добра кухня от морски специалитети, действащи като афродизиак в това легло. На круиза из Антарктика и трите условия за перфектен меден месец бяха спазени. Компания ни правеха само айсбергите и пингвините...

 

 

* * *

 

   Около седмица след сватбеното пътешествие пътувах за делова среща в центъра на града. Софийското задръстване бе грижа на шофьора ми, а аз зяпах витрините и пешеходците, удобно разположен на задната седалка на лимузината. По някаква странна прищевка на съдбата задръстването ни спря точно пред сладкарница „България”. Големите ѝ витрини винаги са ми приличали на телевизионен екран, зад който тече животът. Това, което видях този път зад витрината, спря дъха ми. Една срещу друга, оживено разговаряйки и смеейки се, седяха Силвия и... Мери! Мери, старото ми гадже, заради която отидох на онзи семинар! Гледах ги втренчено и не вярвах на очите си! Силвия се пресегна и погали ръката на Мери! Каза ѝ нещо, а Мери прихна да се смее. Държаха се като две стари приятелки, които се познават от години. Две жени, които може би си говореха за мъже? За общи мъже?!...

   Някъде напред светофарът светна зелено и колоната бавно потегли. Витрината с двете жени остана назад. Затворих очи. Една смразяваща мисъл започва да се прокрадва в съзнанието ми. Тръснах глава. Дори не смеех да си го помисля... Не! Не можеше да е истина! Това не можеше да е нещо повече от една от безбройните шеги, които животът си прави понякога с нас...

 

 

* * *

 

© Пер Перикон Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Четох с интерес, толкова увлекателно написано.Благодаря!
  • Отдавна не бях чела толкова увлекателно четиво. Докато се усетя и свърши, и макар да предвиждах, какво ще се случи (всеки си намира майстора рано или късно ), неподправеният хумор ме накара да се усмихна дори на тъжния финал. А някои изрази са просто уникални, като сравнението на женския грим с камуфлаж хихи, перфектно и доста вярно Със сигурност ще се върна тук. Поздрави за подарената усмивка!
  • Исках да разбера как, но...
    Забавлявах се! Благодаря!
    Интересна заВръзка на финала.
  • Поздравления! Пишете превъзходно.
  • ииих...все наминавам насам, с надеждата, че си поместил нещо ново и все оставам разочарована...тюх.(((
    фен съм!
  • Голям разказвач,четох с интерес!Поздрав!
  • Увлекателен и забавен разказ! Живот! Поздрави!
  • Хареса ми! Краят го предчувствах...
  • Много ми хареса. От първото до последното изречение. Благодаря, Пер!
  • В основата на всичко стои жената!(дори и в престъпление
    Очарована съм от професионалната постройка,поднасяне и развръзка на разказа!Приемете искрените ми поздравления и дано скоро напишете по-актуален за времето ни разказ с примерно заглавие "Как да хванем Богаташка"
  • Четох с интерес, уж бе само началото, не разбрах кога стигнах края...увлекателно, само тук ли публикувате, има ли печатна форма?
    Благодаря
  • Удоволствие си!
    Благодаря!
  • Никак не съжалявам за времето потопена в разказа ти, Пер!
  • Удоволствие е да четеш разказ, написан с такъв талант! Казваш, че е дълъг, а на мен просто не ми се искаше да свършва! Аплодирам те!!!
  • е, как ме накара да прочета това дългото нещо?
    прекрасен разказвач, сатирик и, вероятно, мястото ти е сред изявените сценаристи...
    поздравления!
  • Не съжалявам, че бях тук!
    Защото пишеш много увлекателно и интригуващо!
    Поздравления, Пер!
  • Знаех си, предчувствах финала, макар в един момент да си помислих, че бъркам. Страхотен си!!!
  • Много готино ... и малко тъжно - много истина има...
  • Приемам благодарностите ти...
    Признавам си, че в началото никак не ме заинтригува, но от "спортна злоба" реших да стигна до края на разказа и установих, че става по-раздвижен и интересен.
    Нямам познания да квалифицирам дали е по правилата или не, но определено втората половина ми допадна като по-увлекателна.
    Финалът, поне за мен, не беше неочакван, но въпреки това, прочетох с удоволствие.
    Благодаря, за което!
  • Пер, точно в десятката - както винаги! Относно идеята...в момента на пазара има толкова много книги от типа "Как да покорим/свалим/спечелим милионер" и толкова много "нахакани мацки", които ги купуват и ВЯРВАТ, че прочитайки я, веднага ще придобият необходимите умения за омайването на някой мангизлия! И пак, благодаря ти, че имах удоволствието да прочета това!!!
  • Зашеметяващо и интересно!!! И аз го изчетох на един дъх, а сякаш филм течеше пред очите ми. Съгласна съм с В (Виктор) - трябва да публикуваш!! Благодаря за доставеното удоволствие.
  • Благодаря на всички, които имахте търпението да прочетете моя неприлично дълъг разказ. Орязах доста части и това е минималното, което трябваше да остане, за да защитя фабулата, да ви подготвя и успешно да ви доведа до развръзката – нещо, с което несъмнено ви измъчих.
    Специални благодарности и за коментиралите! Знам, че не ви е било леко да го направите в тази лаконична форма след водопада от думи, с който ви залях! Вместо да отговарям индивидуално на всеки един от вас, ще ви разкажа накратко /?!!!/ откъде долетя идеята за „Как да хванем милионер”.
    Причината за този разказ е прозаична като спама в пощенската ви кутия. Не се шегувам. Причината е точно една покана-спам по e-mail за семинар на тема КАК ДА „ПОКОРИМ” МИЛИОНЕР. Спазен е оригиналният правопис. Беше приложена и подробна програма за двата дни, която ми оказа неоценима помощ и ми спести посещението на семинара. Това бе семенцето, от което избуя плевелът. Защо плевел? Защото /цитирам/ Плевел е всеки див или полукултурен вид, който се намира в насаждението, въпреки волята на производителя /край на цитата/. Производителят в случая е фирмата организатор на семинара, на чиито представители едва ли ще им е приятно да разберат за троскота, който поникна от поканата им...
    С метаморфозите, които преживя плевелът, за да израсте в този му вид, няма да ви занимавам. Все пак и Кока-Кола не публикуват какви бъркочи смесват. Само исках да споделя, че не винаги изтритият спам е най-добрият спам...
  • Изчетох го и си признавам, все си мислех, че ще предусетя финала, и все нещо друго се случваше.... И се посмях от сърце, адски готино!!!!
  • И завършва интересно , неочаквано, но логично. Винаги съм се шегувала, че ако бащата на психоанализата е Фройд, майката се нарича Жена. Тези женски семинари могат да отворят очите само на преоблечени мъже. Истината е, че мъжете са гении в правенето на пари, а жените - в харченето на техните пари. Взаимно необходими са си, защото жената е основния стимул и мотивация за мъжката целенасоченост. В този план - на жената й се налага да бъде изобретателна в стратегиите си, за да стимулира мъжката потентност, във всяко отношение.
  • Ох, ще се върна да си го дочета, започва адски интересно
  • Благодаря ти за приятите минути, достави ми истинско удоволствие. Ти си талант, човече. Пиши и печели пари. Творбите ти са храна за душата, поздравявам те!
  • Много се забавлявах с разказа Ви. Много ми хареса краят. Поздравления! Вашият герой, като ослепителен женкар, бягащ от отговорност, не може така се изложи и изведнъж да се ожени. Та светът е пълен с гравитиращи жени, да не би да го е подгонил синдрома на Гоген? Да се ожени!!! Къде остава професионализмът му?
  • Странна работа... Голям кеф, Пер! Благодаря!
  • Хубаво написано! Все едно пред очите ми, се разгърна филмова лента...
  • Изчетох го на един дъх. Изпипано, завършено произведение. Всички тука пишеме, но са малко писателите. За мене ти си един от тях. Публикувал ли си в печатна форма? Ако не си просто си длъжен да го направиш.
  • Ние, мъжете, винаги сме от страната на..., нали?
  • Да...Сега разбрах как. Просто трябва да имаш добра приятелка, която...А уж нямало приятелство между две жени, да бе.
    Поздравления!!!
  • Прочетох с интерес! Увлекателно разказваш! Поздравления и за неочаквания финал!
  • мда, никой не може да разбере жените
Propuestas
: ??:??