На другия ден се събудих с чувството, че цигански катун си е устроил бивак в главата ми и празнува яко. Взех си душ. Направих си кафе. Запалих цигара и тъпо загледах телевизора.  Мина половин час, но все още се чувствах като парцал, опънат на слънце. Кафето не помагаше. С големи усилия на волята станах и се добрах до хладилника. Отворих го и при вида на двете бири в него, без малко да припадна от умиление. Все пак успях да запазя самообладание. Взех едната и бавно и внимателно, сякаш носех болно дете, се добрах до масата. Отворих я и отпих дълга глътка. Усещах как животът отново се завръща в изнемощялото ми тяло. Приличах на повяхнало цвете, което бавно се надига, поръсено от живителната струя на дъжда, в моя случай на бирата. Катунът от главата ми си събра партакешите и се изгуби в близката далечина. Взех да разбирам какво ми говорят по телевизора и даже дочух гугукането на самотния гълъб отвън.  В този момент иззвъня телефонът. Беше Киро Борсата, който ме информира, че е задвижил плана за излизане от кризата. Не човек, а желязо - отбелязах си наум, докато го слушах. В това време той ми обясняваше, че е задвижил цялата машина. Чул се с Пешо Ветринара, който, макар и на кило вино, го инструктирал подробно какво и откъде трябва да вземем, за да заподскачат пъстърви в рибарника. Отделно той се ангажирал на местна почва да организира нещата.

- Така че след час идвам да те взема и тръгваме за село. - завърши Борсата.       

- Не можем ли да го отложим за утре бе, Киро. - простенах аз като ранен войник.

- Не става, мой човек! - отряза ме той - Желязото се кове, докато е горещо. Стегни се! Приведи се във вид, поносим за хората навън, и ме чакай.

Изпъшках и отворих последната бира. Малко след като и последната капка се стече в гърлото ми плавно, като пълноводна река, Киро ми звънна, за да ми каже, че е пред блока. Надигнах се бавно, като старец, който цял ден се е препичал на слънце и излязох. Когато влязох в черния джип на Борсата, разбрах, че ще се живее. На задната седалка примамливо проблясваше стек с бира. Леко се притесних като видях, че и Киро държи бира в ръка, но му теглих мислено една майна. Един път се умира, мамка му. 

- Четеш ми мислите. - рекох - Имам нужда от бира. От много бира, за да избистря светогледа.

Борсата запали. Потегли плавно, като параход. Погледна ме с кръвясали очи и каза:   

- Знам как е, мой човек. А питаш ли ме мен? Снощи чуках жената. Проявих безхарактерност. Така се мразех на сутринта, че само докато се гледах в огледалото, изпих две бири. Подозирам обаче, че това няма да помогне и щом стигнем на село, ще мина на нещо по-твърдо.  Заръчал съм на Пешо да опъне софрата и да не се стиска.

- Добре де, ние работа ли ще вършим там, или ще купонясваме.

-  Грег, не бъди такъв екзистенциалист - сряза ме Киро, който обичаше много да употребява думи, на които не разбираше значението, но му харесваха как звучаха. - Ще съчетаем полезното с още по-полезното. Животът е твърде кратък, за да бъде пропиляван в работа.

         Тази мисъл така ме зашемети, че си отворих веднага една бира и отпих продължителна глътка. Киро Борсата беше посредствен човек с гениални прозрения. Но пък и животът ни беше посредствен с гениални попадения. 

- Киро, ти си велик. - казах - Просто малък великан, като Наполеон.

- Знам, копеле. Такъв съм си от малък. Дай една бира и на мен и да полеем този консенсус!

Чукнахме се. Без малко и да се чукнем в автомобила пред нас, но се разминахме на косъм.

         Тъкмо бяхме приключили стека с бира и в мен назряваше леко безпокойство, когато навлязохме в селото на Киро. Беше малко планинско селце с повече необитаеми къщи, отколкото обитаеми. Забравено от бога и от хората. В намръщеното небе се протягаха пушеците от няколко дишащи къщи. Тишината беше толкова осезаема, че имах чувството, че мога да я докосна.  Пустите калдъръмени улици така ме депресираха, че ми се прииска три дена да пия и да забравя. Да забравя, че някога тук е било пълно с хора, че е имало любов и омраза. Смях и веселие. Сега от тях струеше безразличие, премесено с лека нотка на отчаяние. Нямаше го селото. Нямаше ги хората. Нямаше го животът.

- К'во се умълча бе, пич? - стресна ме Киро - Да не те хвана бирата?

- Не бе, пич. Стана ми някак си екзистенциално на душата, като гледам как селото изчезва. - имитирах го аз.

- Не се притеснявай! - успокой ме Борсата - И ние ще изчезнем.

- Е, сега вече ми се допи много. - отсякох.

-  Е, сега почваме. - парира ме той, спирайки пред малка схлупена къщурка, на която липсваха само двете липи отпред.

- Тук живее Пешо Ветринара. - обяви гордо Киро - Да видим как се е подготвил. 

Пешо Ветринара се оказа мъж на около петдесет години. Дълъг като Айфеловата   кула и слаб като електрически стълб. Лицето му беше опримчено с дълги, завити нагоре мустаци, тежестта на които явно леко го прегърбваха. Заприлича ми на наклонената кула в Пиза, но в българско изпълнение.

- Айде бе, момчета! - провикна се той с дрезгав глас, протъркан от цигарите и пиенето - Изпренадах се да ви чакам. Ракията се стопли. Месото изстина. Нали така?

- Така, така, бай Пешо. Ама път време няма. - успокои го Киро - Запознай се, това е мой добър приятел.

Здрависахме се. Грапавата му ръка така ме стисна, че за малко една от изпитите бири бойко да нахлуе в гърлото ми.

- А, влизайте! - подкани ни той.

Последвахме го, като индианци своя вожд и скоро се озовахме в малка стая, на която по-голямата част бе заета от маса, отрупана с всевъзможни селски благинки, а в центъра ù гордо извисяваше снага бутилка ракия, придружена от двулитрова пластмасова бутилка с червено вино.  В ъгъла палаво бумтеше печка от типа циганска любов. Това ме подсети, че винаги съм се питал защо ги наричат така, но до сега нямам задоволителен отговор на този въпрос.

         Настанихме се около масата. Бай Пешо разля от ракията по чашите без да пита, но и ние не скочихме да го убеждаваме в противното.

- А, наздраве! Нали така? - рече той и се чукнахме. 

Отпих. Вкусът ù беше странен, но иначе бе много добра.

- Дюлева е. - поясни бай Пешо. - От новата реколта.

- Еликсир е. Точи се като масло. - оцени я Борсата - Ей за такова нещо си мечтаех отдавна. А аз се моря с тъпо дванайсетгодишно уиски.  Глупак.

- Абе, нема си нищо по-убаво от домашната ракия. Нали така? - съгласи се бай Пешо.

- Така, така. - потвърдих и отпих отново.

Това отплесна разговора в друга посока. Дълго време обсъждахме качествата на домашната ракия, домашното сирене, вино, суджук и други такива благинки. Към края на бутилката ракия всички се обединихме около мнението, че няма човек, починал от тях, докато от купешките бая хора са измрели, а сега Европейският съюз изведнъж реши, че те са заплаха за нашето здраве. Българинът е оцелял благодарение на тях, а не въпреки тях. Тази теза окончателно ни сплоти и по този повод бай Пешо извади втора бутилка с ракия.

         Тук беше момента да внеса малко трезва нотка в разговора и да попитам какво ще правим с пъстървата.

- Да, ето това е екзистенциалният въпрос. - подкрепи ме Борсата - Кажи сега, бай Пешо, к'во правим по него. Ти си специалистът.

Бай Пешо надигна чашата с ракия. Отпи дълга глътка, като номад, зажаднял за вода. Остави я бавно на масата и ни погледна с премрежен  поглед. В този момент разбрах, че ще стана свидетел на нова гениална идея.

- И за к'во ви е тая пъстърва бе, момчета, нали така? Тук нема да вирее. Ще я изловят. Кой с въдица, кой с взрив. Нашите селяни нема да я оставят така да им подскача под носа. Що си мислите, че тоя рибарник стои празен? Нали така?  Имам по-добра идея.

Той замълча, докато вземаше от козето сирене. Отпи нова глътка ракия и рече:

- Аз предлагам в тоя рибарник да направите кисело зеле. Нали така?

На масата настана дълбока тишина. В първия момент помислих, че не съм чул добре. Гаврътнах чашата на екс  и реших, че бай Пешо  просто си е пийнал  повечко, отколкото душата му може да носи.   Погледнах го в очите, но ми изглеждаше по-трезвен от хлебарка.

- И как я мислиш тази работа? - успя да промълви Киро, който сигурно съжаляваше вече за дванадесетгодишното уиски.

- Гледайте сега, момчета, нали така? Купувате 20 тона зеле. Слагаме го в рибарника. Там водата е чиста. Ръсим с морска сол. Водата се изтича от едната страна на рибарника, така че си го претакаме 10 дена и става чудно кисело зеле. Нали така? Ще стане точно за коледните празници. Купувате го по 20 стотинки, а се продава по три лева килото на пазара. Вие си смятайте печалбата колко процента е. Нали така?

         В първия момент помислих, че нещо дъската му хлопа и се зачудих къде е най-близката лудница. В следващия момент обаче разбрах, че е малък непризнат гений. Беше абсолютно прав. Ако зелето станеше, щяхме да реализираме печалба от няколко хиляди процента. И това по време на криза. Погледнах Киро, но той тъпо гледаше в чашата и разбрах, че още не схваща брилянтната идея на бай Пешо.

- Бай Пешо, ти си гений - казах на глас това, което мислех - Аз съм с теб. Безрезервно.

         Киро ме погледна стреснато. Явно бе решил, че седи на една маса с двама луди, което не е никак добре за неговото здраве.

- Кире, не се коси, мой човек! И двамата сме с акъла си, само дето ти не схващаш как стоят нещата.

- Не. Вие сте луди. - не се предаваше той. - Екзистенциално луди.

- Не, ние сме екзистенциално нормални. Просто на теб ти убягват някои моменти от гениалната мисъл на бай Пешо.

Киро ме изгледа невярващо. Надигна чашата и я пресуши притеснено.

- Обясни ми! - рече.

Обясних му. Видях как погледа му светна и разбрах, че е влязъл в час.

- Понякога съм голям глупак. - констатира Борсата - Добре, че са приятелите да ми отварят очите, когато забия глава в масата. Да пием за гениалната идея на бай Пешо. Никаква пъстърва. Само кисело зеле! 

         Вдигнахме чаши и се чукнахме. В този момент приличахме на тримата танкисти, без да се брои кучето.

         Следващите няколко часа избистрихме окончателно идеята и замотахме главите.  Киро се амбицира по едно време да пали джипа и да тръгваме за София, за да организираме нещата, но успяхме да го спрем, като му казахме, че трябва да си ляга при жената. Това така го потресе, че си седна на стола, потъна в дълбок размисъл и повече не обели и дума. Бай Пешо наля от червеното вино и с него дълго обсъждахме превъзходните му качества до най-малката подробност. По първи петли решихме единодушно, че е време да си лягаме.

         След месец киселото зеле в рибарника стана страхотно и даже го пробвахме на голяма софра при бай Пешо. Нямаше жертви. Продадохме го с голяма печалба. Нали така, както би се изразил той. Един от многото непризнати гении, които кротко живеят по нашите умиращи села. Екзистенциално е някак си, всичко това.