Бях командирована в Сопот, "Вазовски машиностроителни заводи", за една седмица. Исках да отида до Карлово, съседен град, само на шест километра. Там имало огромна и богато снабдена с техническа литература и речници руска книжарница. За мен - начинаещият преводач - това си беше златна мина.
В понеделник пристигнах с влак и бях много уморена. Във вторник ходих до Карлово с градския автобус: по двайсетина минути ми трябваха, за да стигна до центъра, опитвайки се да изпреваря поне един човек или возило, провирайки се между насрещните (пристигащи) хора, коли и автобуси, после да изчакам автобуса и най-накрая да пътувам с него. Успях само да видя къде се намира книжарницата, в колко затваря и че наистина си заслужава. В сряда вече знаех, че няма таксита и единственият начин да стигна навреме е с работнически автобус, който тръгва от самия портал минути след края на работния ден, но... Не се реших! Не беше редно: пътуваха два автобуса, места не стигаха за работниците и служителите с карти.
Вече е четвъртък, утре си заминавам при детенцето, едва ли ще ме командироват втори път тук. Днес или никога, няма закога да отлагам. Ами – тръгвам, това е! Съвестно ми е, но няма друг начин!
Имам подробен план и го спазвам точно: чакам близо до портала на Белия дом (така наричаха административната сграда), излизам между първите, почти тичам до мястото, качвам се, настанявам се удобно на вътрешна седалка, отварям си книжлето, и се „зачитам”, ама много задълбочено. Опитвам се наистина да се съсредоточа в четене, да не мисля само, че върша нещо нередно. Ще се изчервя „на божур” и ще проваля всичко. Сега автобусът ще се пълни и препълва с хора, после шофьорът ще се моли да слязат част от тях, ще повтаря, че няма да тръгне с отворени врати... И убедил се - за кой ли път – че няма избор, ще потегли... с отворени врати. Три дена поред бях гледала тая картинка! Да, ама не... и този път! Какво става?! Автобусът се заклаща силно, извива и потегля внезапно, като че е чакал само да се кача и да седна. След секунди той вече е един от десетките изтеглящи се по улицата към центъра, провира се сръчно между останалите, набира скорост и докато излезе от навалицата, излиза и от пределите на града. Почти празен! Не, този автобус дори няма да мине през Карлово, иначе щяха да го допълнят с карловчани. Триста табели за пет пари! Последното, което ще направи един гратисчия, е да спори, че е бил подведен.
Да се изправя пред шофьора, възрастен човек, и да кажа: „Моля, спрете, обърках се.” Не мога да го направя. А и какъв смисъл има? Автобусът няма да ме върне или да смени маршрута си заради мен.
Ще си избирам спирка по желание, първата керемидка! Минаваме край някакъв строеж, в много начален етап, кал до гуша, после околовръстен път. Само не тук! След това: едни лозя, слиза един дядо; после други лозя, още един дядо. Пътниците са твърде малко, все над 50-годишни, говорят за гроздобер и вино. И слушат, искат или не, песен за сина, спънал се в сърцето на мъртвата си майка. Тая песен сякаш няма край, и пътуването – също.
Все пак – в България съм, макар и в непознат край. И часът е едва седемнадесет, светъл хубав септемврийски ден. Най-после! Някакво село! Трябва да решавам бързо, мисля си аз. А то се оказва, че това е последната спирка. Всеки си тръгва към дома, аз почти тичам след шофьора: „Кога се връщате обратно?”. ”В четири и половина утре” - отговаря той, без да ме погледне.
Нямам и представа къде съм. Оглеждам се за надпис на сграда, за табела... Изчитам и двата некролога: погребения в две различни села, които чувам за първи път.
Ако си във влак и от влака попиташ „коя е тази гара?”, никой няма да се изненада и всеки ще ти отговори. Но да вървиш пеш през центъра на едно село, където всички се познават, и да питаш как се казва то, всеки ще ти рече "а бе ти от Марс ли падна?"А нямам никакво желание да разказвам, обяснявам, като изпаднала германка.
Влизам в сладкарничката, купувам си два еклера, правя се на спокойна пред себе си, хапвам ги за отрицателно време... И пак излизам да се чудя накъде да хващам. Опитвам се да мисля. На кого бих могла да задам един-два въпроса, без той да ми зададе, изумен, много повече. Оглеждам се и виждам десетина момчета, разделени на два отбора, играят футбол. Тях ще питам. И да са изненадани, няма да си прекъснат мача, за да тръгнат да ме притесняват с думи или поглед, нямат време за това. Ще питам за жп гара. Ако има, спасена съм! Влаковете се движат денонощно, само от това селце да изляза. ”Момчета, ще ми кажете ли къде е жп гарата?” - питам ги аз, готова да се коригирам, че съм искала да кажа „автогарата”. Дали ме чуха изобщо? Но едно от тях се отдели за миг встрани, посочва ми улицата от площада надолу: все по тази улица, има трафопост, училище, все направо... Благодаря през рамо, вече почти тичам: да не изгледам някой влак как си заминава...
Видях и трафопоста, и училището , и... края на селото, а гара никаква. От последните къщи идват гласове, говори се на цигански, чувам ясно само думата „портмоне”, изречена няколко пъти. На моето портмоне ли се канят да видят сметката? Ей това остава - и парите да ми оберат. Не само че бяха много (нали отивах за речници), бяха всичките. Аз продължавам да вървя направо, пътят преминава в пътечка през някаква нива... Показа се най-сетне една жълта сграда, ама по-скоро „покаже се - скрий се”. Ниви някакви, неравен терен, вървя като след мираж.
Ето я най сетне... и слава богу, не се чува влак... Мога вече да продължа по-спокойно... Ще хвана първия, за където и да е, да стигна до по-голямо селище. Има влак за Карлово след около половин час. С него ще пристигна много късно за книжарницата, но навреме, за да хвана автобус за Сопот и да си спя в квартирата.
А гарата беше Песнопой.
Но на мен не ми се пееше.
Май по-скоро аз бях станала за песен.
© Цонка Петрова Todos los derechos reservados