Пит седеше в кабинета си и се мъчеше да се съсредоточи над договора. Само седмица откакто се върна в Италия, а му се струваше, че е изминала година. Работата, която не бе изоставил и в дома на Мел, сега го грабна и го понесе като лавина. И кой знае как се задържаше на гребена й. За седмица проведе толкова срещи, колкото би провел за месец, нямаше време да яде, да спи, да мисли за нищо друго освен за догорите и за проклетата рекламна кампания, която трябваше да организира. В един момент се изненада като усети, че си говори гласно сам, което го накара да си заклати заканително пръст пред огледалото... и да продължи да работи. Накара Мария да му намери един диктофон, на който записваше исканията си, после тя прослушваше записа и организираше следващия ден според нарежданията му. Тя беше много съвестна асистентка и сутрин той намираше безупречно подреден ден в органайзера си. В този ред, обаче липсваха нареждания за обяд. Пит живееше само на кафе и крекери, вечер намираше време само да каже „Лека нощ” на Алекс, после на Мел и да заспи още в движение към леглото. След 3-4, а понякога – какъв лукс! – след 5 часа сън ставаше и изтощителният маратон от предния и по-предния ден се повтаряше.

Днес работата не му вървеше особено, мисълта му бягаше, плъзгаше се между клаузите и параграфите на договора и той не възприемаше нищо. Рекламната кампания го безпокоеше, проектът й не вървеше както трябва, а скоро трябваше да направят презентация. На всичкото отгоре трябваше да се осведоми дали онзи негодник Дерек е в Милано, защото не желаеше Мел да се натъкне на него щом пристигне. Още вчера си мислеше, че трябва да го намери.  Трябваше, трябваше... имаше да върши още толкова много неща, а времето го притискаше. Отвори отново папката с договора, но Мария надникна през вратата:

- Дерек Браун е тук.

Пит не повярва на ушите си:

- Кой?

- Дерек Браун. Имаш среща с него. Не си ли гледал срещите си за днес?

- Защо, по дяволите, си ми уредила среща с него? Какво иска?

- Какво говориш?! Ти искаш среща с него! Беше записано на диктофона. Намерих картичката му във визитника ти и ти уредих среща. Ето, има я в органайзера ти!

Права беше. Срещата беше записана в бележника, но тази сутрин той още не беше го поглеждал. Междувременно Мария беше излязла и в офиса му влезе Дерек с цялото си великолепие – млад, свеж, гладко избръснат, сияещ в ослепителна усмивка. Правейки неизбежното ръкостискане, Пит кипеше – заради неприятната изненада, за която сам си беше виновен и заради крещящата дързост на този фукльо да се усмихва и да изглежда така цветущо, докато в Ню Йорк Мел приличаше на сянка. Но трябваше да се вземе в ръце, защото поканата му трябваше да има разумно обяснение и Пит беше длъжен да го намери веднага. Бъбрейки за времето и наливайки кафе, той отчаяно търсеше нещо, за което да се залови. Ами да! Рекламната кампания! Дерек беше фотограф и то – трябваше да го признае! – добър фотограф. А нищо не продава по-добре от снимките на хубави, дългокраки, сексапилни момичета. А целта му беше да продава, нали! Когато, след час Дерек си тръгна от кабинета му, на Пит му се искаше да се ритне отзад. Двамата нахвърляха една кампания, която обещаваше да е толкова добра, че Пит никога нямаше да може да си прости, че ще направи Дерек с няколко хиляди по-богат.

***

Пит настани Мел в една вила в покрайнините на на града. Мястото беше красиво, тихо и живописно и нямаше опасност да се сблъска с Дерек. Освен гнева си към него, Пит все още изпитваше и ревност. Това болезнено чувство го обземаше винаги щом си помислеше, че Мел обичаше този подлец. Дори сега, когато той беше вън от живота й, на Пит му беше невъзможно да се отръска от натрапчивия ужас, че Дерек би могъл да се завърне. Особено сега, когато по идиотско стечение на обстоятелствата двамата се бяха сблъскали и още по-идиотски го нае да прави рекламната кампания. А най-идиотското беше, че беше довел Мел от другия край на света. Може би затова тя дълго се колеба преди да тръгне. Лайла много му помогна да я придума за това пътуване. Пит се погрижи за всичко преди Мел да дойде. Посрещна я на летището и я откара право във вила „Дел Сол”. Прекарваше с нея всеки свободен миг. Отклони дори желанието на  Алекс да дойде под предлог, че има много работа. Всъщност, това не беше лъжа, защото въпреки, че докато беше в дома на Мел работи, пак му се бяха струпали доста изостанали дела и задачи. Дните му бяха изключително напрегнати и...все пак Пит беше щастлив. Сутрин се събуждаше с мисълта за нея – тя бе тук, съвсем наблизо! Усещаше я, както слънчогледът усеща слънцето. И му беше така леко и въздушно, че от време на време трябваше да се хваща за нещо, за да не отлети като балон, напълнен с хелий. Единственият тъмен облак в неговото щастие беше близкото присъствие на Дерек. Проклинаше се за нелепия начин, по който сам го привлече толкова близко. От страх да не би случайно да се срещнат с него, Пит не смееше да изведе Мел на обяд, на вечеря или просто на разходка. Все му струваше, че ако излязат по улиците на Милано, Дерек ще изскочи от някой ъгъл да ги пресрещне. Това, разбира се, граничеше с параноя, защото градът беше голям и шансът да се засекат някъде ставаше незначителен. Пък и самата  Мел, трудно преодоляла часовата разлика, не искаше да излиза. Беше й добре във тази тиха, просторна къща. Срещу прозореца й блестеше море от зеленина и тя не спираше да се наслаждава на тази гледка, която я изпълваше със спокойствие. Сутрин пиеше кафе, което й приготвяше Пепина, собственичката на вилата, хапваше съвсем малко и приказливата италианка не преставаше да възклицава: „Мадонна миа!” и да клати неодобрително глава за това, че гостенката яде толкова малко и е толкова слаба. Пит я беше предупредил, че Мел е прекарала тежка болест, от която се съвзема без да навлиза в подробности. И не за друго, а защото сам не ги знаеше. Добродушната Пепина правеше всичко възможно Мел да се чувства добре – слагаше в стаята й цветя, правеше й компания, когато Пит го нямаше, а когато идваше им приготвяше вкусна храна. Понякога им приготвяше кошница за пикник и те отиваха да обядват на открито. Постепенно Мел си възвръщаше жизнеността, усмихваше се често и Пит виждаше, че тя се радва на присъствието му. Това го караше да примира от щастие, но същевременно сърцето му се свиваше от нещо, което все още не можеше да нарече с точно име. Мел все така не искаше да говори за болестта си, нито какво се е случило между тях с Дерек, нито къде е детето й.