Когато се събуди в неделя, почти към 11, Мелани си помисли, че й се е присънил странен сън – по най-чудноват начин тя се бе озовала на една вечеря, докарана като скъпа... компаньонка, инструктирана да се усмихва чаровно и загадъчно и най-важно от всичко – да бъде зашеметяваща! Е, и ако това не е странен сън! Но Мелани знаеше, че сънят беше истина, най-малкото защото само от сънища не биха я болели  краката. Тя наистина беше снощи в онзи ресторант, усмихваше се и макар да се бе подготвила за една делова среща, където щеше да се говори за бизнес, за бъдещи проекти и договори (от които тя нямаше ни най-малка представа), щеше да се спори, да се извърта и хитрува... Не! Не се случи нищо такова! Явно тази вечер Томас Кинг нямаше настроение да бъде хитър като лисица и бърз като акула. Деловата част приключи с няколко съвсем обикновени и банални въпроса заедно с отговорите им, последва размяна на обемисти папки... и това беше всичко. Никълъс Стронг изглеждаше спокоен, сякаш беше очаквал всичко да протече именно така...макар че от време на време разменяше по някой въпросителен поглед с Хенри Доу. След това деловата вечеря се превърна в обикновена вечеря. Не й се наложи да се преструва на такава, каквато не е ... Е, поне не много! Бедата беше там, че Мелани не умееше да лъже. Никълъс я представи като тяхна асистентка, което предполагаше тя да познава проекта, но понеже за него почти не се говори, тук не й се наложи да играе. Когато, обаче, Томас Кинг я покани да танцуват – за танци не бяха говорили предварително, но мистър Стронг ги одобри с едно незабелязано окуражително кимване – Мелани леко се разтревожи. Не беше обувала тези обувки отдавна и се чувстваше малко тромава с тях. Оказа се, обаче, че обувките й (които, въпреки внушителната си височина, пак не можеха да я изравнят с нивото на партньора й), са най-малкият й проблем. След като я заведе на малкия дансинг, съвсем дискретно осветен, и я поведе по такта на мелодията, Томас каза:

-         Не съм Ви виждал досега, а аз познавам най-близките сътрудници на Никълъс.

На Мелани изведнъж й стана топло и едва не се спъна, но все пак успя да отговори почти непринудено:

-         Отскоро съм му асистентка.

„От тази сутрин...ако държиш да знаеш!”

Той я притисна съвсем леко.

-         А къде бяхте преди това?

Такива лични разговори не се предвиждаха в първоначалната й нагласа и затова топлото стана горещо, но все пак тя каза първото, което й дойде наум:

-         Първо се занимавах с кореспонденцията.

Може би лаконичността й – твърда, но все пак поднесена с очарователна усмивка – го спря да я разпитва повече, а може би причината беше, че танцът свърши.

По време на вечерята тя се стараеше само да слуша и да говори само в краен случай, но разговорите бяха по-скоро неагажиращи, отколкото опасни. Темите не засягаха нещо, по което да не може да изкаже мнението си, така че накрая всички едва ли не се разбъбриха. Когато вече беше решила да се извини и да си тръгне, Томас Кинг предложи да продължат вечерта другаде. Тримата мъже я погледнаха едновременно и тя преглътна извинението си. Настаниха се в лимузината на Никълъс и Артър ги откара в наскоро открития клуб „Блясък”. Клубът си заслужаваше бляскавото име и нощта продължи там. Тук вече танците бяха естествено поведение, но слава Богу, силната музика не позволяваше смислени разговори. Все пак въпреки шума наоколо Томас Кинг я попита би ли могъл да я види отново. Сърцето на Мелани подскочи, защото макар красив и забавен, той беше човек, когото тя трябваше да разсейва. Значеше ли това, че трябва да го вижда насаме? Тя се усмихна:

-         Разбира се, че пак ще се видим г-н Кинг. Ние още не сме сключили договора.

Тя беше благодарна, че той не настоя, но при първия удобен случай се извини и Артър я откара вкъщи.

Понеделникът пък, за разлика от тихата и самотна неделя, беше много шумен, много разнообразен и препълнен с хора. Започна като всички други понеделници. До обяд не се случи нищо особено, вършеше си работата като всеки ден. Когато я настаняваше в лимузината онази вечер Хенри й каза:

 - Никълъс ще ти се обади.

Досега не се беше обадил нито един от двамата, но малко преди обедната почивка телефонът на бюрото иззвъня и гласът на господин Стронг любезно я помоли да се качи в офиса му. Цяла сутрин тя мислеше, че понеже на вечерята не се случи нищо, заслужаващо чак такива усилия за разсейване на вниманието, Никълъс Стронг няма да се нуждае повече от нея. Това той можеше да й каже и по телефона, но щом е решил да бъде толкова любезен и да й го каже лично – добре! Когато влезе в офиса, Бети я помоли да изчака. Съобщи му за пристигането й и почти веднага от кабинета излязоха двама господа, а Мелани беше поканена да влезе. Вътре, седнал зад огромното си бюро Никълъс Стронг говореше по телефона, а на едно креслата Хенри Доу беше заел обичайната си небрежна поза. Той й се усмихна и я покани с жест да седне. Докато тя се мъчеше да не разглежда така любопитно наоколо, Хенри я огледа съвсем открито и усмихнато. Днес тя не приличаше на онова ослепително създание, което ги омагьоса и тримата. Не, днес тя беше Мелани Хънт, която познаваха от години... Но все пак имаше нещо, което му се струваше, че за първи път вижда у нея. Никълъс затвори телефона и излезе иззад бюрото си. След като поздрави Мелани той седна при тях и попита:

- Какво ще кажете за един обяд?

Всъщност той нямаше намерение да каже това. Хрумна му, че е по-добре да отидат някъде, където няма час по час да звъни телефонът или Бети да надниква. Артър ги закара във „Веселото сомбреро”. Докато поръчваха, Мелани се чудеше защо губят толкова много време за няколко изречения. Е, какво пък толкова – един обяд!

- Мелани, ние прегледахме документите на Томас Кинг. Все още не съм говорил с него, но предполагам, че и той е разгледал нашите. Въпрос на дни е да уговорим нова среща. Искам да ти благодаря за услугата, която ни направи онази вечер. Зная, че ти беше много неловко и неудобно. Наясно съм също, че бях твърде нетактичен като поисках тази услуга от теб. Сега искам да те попитам съгласна ли си да продължим преговорите заедно? Мелани погледна като човек, който не вярва на очите и ушите си. Какво говореше той?!

- Това е само предложение, Мелани. Не те ангажира с нищо. Можеш спокойно да откажеш... – „но не бих искал.”, довърши наум Никълъс.

- Не разбирам! – тя поклати глава - Нищо не разбирам! Как така да продължим преговорите заедно? – гласът и изтъня от изумление. Нали през цялото време очакваше, че ще я отпратят!

Никълъс хвана ръката й, за да я успокои:

- Предлагаме ти да довършим сделката... Да се включиш в преговорите – той не можеше да разбере кое в предложението му е неясно. Разбираше изненадата й, но не и недоумението, с което го гледаше.

- Мисля, че трябва да обясним за преговорите – намеси се тихо Хенри.

Сега пък Никълъс погледна недоумяващо, но изведнъж му просветна, че отново беше казал нещо двусмислено.

 - Естествено, че имам предвид истинските преговори. Не става въпрос да играеш роля като онази вечер. Искаме да проучиш документите и да участваш в сделката. Искаме да станеш сътрудник по проекта.