Рано сутрин. Разпратих народа насам-натам. Един на работа, друг по работа. Всеки тръгна нанякъде. Останахме сами с кучето. Да разтребваме след излезлите, да готвим, за да има с какво да посрещнем прибиращите се. Въобще работа безкрай. Скучно ежедневие на жена-домакиня. Свиквала съм по някое време някой да ми се обади. Ей така само да ми каже
- Просто искам да те чуя. Как си, слуша ли те Ари. (кучето ми)
Уж нищо приказки, а ти дават сила да си мислиш, че не са те забравили, нужна си още. Абе, да си кажем право, малко развлечение в сивия ден.
Та шетам аз из къщи и чакам някой да ми звънне. Никой, братче. Забравиха ме. Не. Нещо се е случило. Звъня първо на дъщерята. Ни звук, ни шум. Сигурно нещо е заета. Изчаквам да мине час. Нищо. Тя днес ще се движи из града с кола. Дето казват хората ”Да не ти се случва това, от което се боят близките ти”. Даже не смея да го напиша, камо ли на глас да го произнеса. Слушам някакъв репортаж от един от изходите към магистралите. Представете си, по 500 кол ...