Каква жена 5
Рано сутрин. Разпратих народа насам-натам. Един на работа, друг по работа. Всеки тръгна нанякъде. Останахме сами с кучето. Да разтребваме след излезлите, да готвим, за да има с какво да посрещнем прибиращите се. Въобще работа безкрай. Скучно ежедневие на жена-домакиня. Свиквала съм по някое време някой да ми се обади. Ей така само да ми каже
- Просто искам да те чуя. Как си, слуша ли те Ари. (кучето ми)
Уж нищо приказки, а ти дават сила да си мислиш, че не са те забравили, нужна си още. Абе, да си кажем право, малко развлечение в сивия ден.
Та шетам аз из къщи и чакам някой да ми звънне. Никой, братче. Забравиха ме. Не. Нещо се е случило. Звъня първо на дъщерята. Ни звук, ни шум. Сигурно нещо е заета. Изчаквам да мине час. Нищо. Тя днес ще се движи из града с кола. Дето казват хората ”Да не ти се случва това, от което се боят близките ти”. Даже не смея да го напиша, камо ли на глас да го произнеса. Слушам някакъв репортаж от един от изходите към магистралите. Представете си, по 500 коли на минута напускат града. Ами те преди да го напуснат, са се движили по улиците. Какъв трафик, а? Заради празниците. Пак се опитвам да набера.
Безчувствен глас реди в апарата:
- Операторът ще предаде на абоната за обаждането Ви.
Боже, изключили са телефона. Паникьосах се. На коя ли дата трябваше да плащам - (вкъщи аз уреждам плащанията). Обърках ги датите. На една стационарния интернет, на друга GSM-ите на единия оператор, трета дата за другия оператор, кабелната съвсем я забравих, но понеже имаме и лаптоп и плазмен телевизор, кабеларката е последната ми грижа. Тока, водата и парното не ги броя. Все пак трябва да реша проблема. Облякох се набързо, взех някакви пари и тръгнах към офиса на оператора, доставчик на линията. Влизам. Вътре фрашкано с народ. А, значи съм улучила. Днес е датата за плащане. Наредих се на опашката. Дойде ми реда.
-Лична карта или ЕГН.
Казвам ЕГН-то.
- Платено е.
- Не е. Спряха днес сигнала.
- Не. Не е спрян.
И се започна един спор, почти граничеше със скандал. Създаде се една суматоха. Той набира от моя апарат. Констатира, че всичко е наред. Аз твърдя, че не мога да се свържа със дъщеря си. Намесиха се колеги на момчето, хора от опашката. Върхът беше, когато аз, развихрена от спора, изтърсих:
- Вие разбирате ли, че вече шест часа не съм се чувала с дъщеря си.
- Ще падна, не, аз наистина ще падна. – каза момчето и се тръшна на високото столче до работната му маса. - Представете си. Цели шест часа не са се чули.
В този момент се разнесе нежната мелодия на моя апарат.
- Ало, мамо, видях, че си ме търсила няколко пъти. Беше ми паднала батерията, затова не съм те чула. Нещо проблем ли имаш?
- Не, мила, не. Нямам вече проблем.
- Тогава да затваряме, че имам много работа.
Засрамена, много засрамена, се извиних на момчетата от офиса и си тръгнах. Затваряйки вратата, чух:
- Каква жена, а? Не може да се свърже с дъщеря си шест часа и щеше да ни подлуди всичките.
- - - - -- - - - - - -
П.П. Хората днес свикнаха и приемат за нещо съвсем нормално да осъществяват контакти, да получават и да подават най-разнообразна информация във виртуалното пространство по всяко време и до всяка точка на земното кълбо.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Снежана Врачовска Todos los derechos reservados
И отгоре на всичкото на малката и свършва батерията на мобифона, а тя е на хиляда километра от в къщи. Уфф модерен свят на информационните неврози 
