Какво се случва?
Тодор и Мария лежаха сами в нощта в неговата квартира. Леглото беше тясно и той беше от външната страна, сгушен в нея. Златистата и коса гъделичкаше носа му, а светлокафявите и очи гледаха в пространството. И въпреки че не беше пила кафе, тя се чувстваше по-заредена от всякога. Не можеше да заспи. Той от своя страна дишаше съвсем спокойно и гледаше с характерния за него празен поглед на човек, който сякаш отдавна не се вълнува от живота.
- Нашите искат да се запознаят с теб. – каза тихичко Мария.
- Добре. – каза с пренебрежение той и взе телефона си.
- Тодоре, на теб пука ли ти за мен? Наистина ли искаш да се запознаеш с родителите ми?
Мълчание. Всеки път когато ставаше въпрос за чувства от него получаваше само мълчание, дори и да използваше думи.
- Не разбирам какво се случва? Винаги когато уж стигнем донякъде, отново се връщаме в изходна позиция. Няма никакво развитие. – викаше Мария.
- Не разбирам за какво говориш? – попита уж неразбиращо Тодор, оставяйки телефона си на масичката.
- Какво съм аз за теб? Искаш ли ме в живота си или не? – попита тя едва сдържайки сълзите си.
- Честен отговор ли искаш? – попита Тодор съвсем сериозно.
- Разбира се, каква глупачка съм. Та то е очевидно. На теб изобщо не ти пука за мен. Нали?
- Виж какво, моето момиче. Ще ти дам един съвет. Не се доверявай на хората, защото ще се прецакаш. Просто бъди като мен и ще видиш, че животът може да бъде и лесен, ако си готин човек. – шепнеше в ухото и.
- Ти си един нещастник, който само се прави на безчувствен, но всъщност умира от страх да не бъде наранен. И имаш страх от обвързване. Личеше ти още от самото начало. Всеки ми казваше, че не ти пука за мен наистина, но аз глупачката с всички се карах заради теб.
- Това от „Истински истории“ ли е, или от „Съдби на кръстопът“?
- Това го знам от живота, който винаги ме сблъсква с тиквеници като теб. Абе, просто не ми се занимава. Довиждане. Приятен живот и дано да намериш това, което търсиш.
Тодор погледна с безразличие затръшващата се под носа му врата и се зае с правенето на поредната цигара през нощта. После излезе на терасата и се загледа в тъмнината отново с онзи пленителен празен поглед. Беше облечен с тениска и дънки в онази топла есенна нощ.
Мария успя да се сдържи да не заплаче, докато се прибираше, но щом отвори вратата на стаята си се срина. Чувстваше се като пълна глупачка. Беше вложила толкова чувства и енергия, защото си мислеше, че на него му пука, но след два месеца осъзна, че вероятно просто си е играел с нея. Имаше чувството, че животът и е ударил най-силната плесница, на която беше способен.
На следващия ден тя вървеше по улицата съкрушена, но не спираше да се усмихва, макар и вътрешно да страдаше. Няколко седмици след това болката не спираше. Усещането, че се беше превърнала в поредната влюбена глупачка не я напускаше. Разбира се, тя беше хубава и имаше много момчета, които и сваляха звезди, но тя винаги искаше невъзможното. От всички пътища винаги избираше най-сложния.
Както си вървеше по улицата, през един студен ноемврийски ден, Мария го видя. Тя веднага извади телефона си и се направи, че говори с някое момче. Той я отмина като крайпътен знак. Все едно до преди седмици не си бяха най-близки. Отново гледаше с празния си поглед. Днес беше направил късата си черна коса на бодлички. Беше облечен с червена риза и със скъсани дънки. Изглеждаше по-хубав от всякога. „Вероятно отива на среща с момиче. С някоя, която да не драматизира и да няма чувства. Нещастник.“ – мислеше си Мария, но неговите мисли винаги оставаха загадка. Беше толкова странен и луд. В един момент можеше да те изгледа сякаш наистина му пука за теб, а след малко с най-празния и студен поглед. Все едно имаше раздвоение на личността. И тя не знаеше. Колкото и да се интересуваше от психология, той за нея винаги щеше да си остане единствения неразгадаем случай, и може би точно затова и харесваше.
- Връзката ти е развързана. – каза едно момче на Мария, която гледаше в една точка, вървейки по улицата.
- Знам. – отвърна тя.
- Може да се спънеш. – продължи той.
- Няма. – не спираше да се заяжда тя. – А и да се спъна пука ли му на някого за мен?
- Виж, аз не те познавам, но ми изглеждаш доста разстроена. Може би имаш нужда да споделиш нещо с някого? – попита неуверено той. Тя не реагира. – Аз съм на среща. Казвам се Станислав.
- Мария. – подаде ръката си.
Двамата се заприказваха и тя му разказа за Тодор. Затова каква глупачка беше. Как се изпокара с приятелите си, с родителите си, как дори наруши принципите си, защото си мислеше, че му пука. Затова как винаги беше до него, дори когато беше по-студен от ледена висулка през Януари. Мразеше се. И най-вече затова, че още и пукаше, и че единствената причина, поради която седеше в момента със Станислав беше да накара Тодор да ревнува. Последното запази за себе си.
- Миме, той не те заслужава. – погледна я съчувствено Станислав.
- Не ми се говори за него. Дай да се снимаме.
Двамата се снимаха, а след кафето се разхождаха. Изведнъж тя забеляза онзи нещастник Тодор. Разсмя се още по-силно, а той, преминавайки през нея и и каза :
- Скоро няма да ме забравиш.
Тя реагира бързо и му намигна :
- Не бъди толкова сигурен.
Станислав нищо не разбра. Не беше един от най-умните или грамотните. Не беше красавец. Беше слаб и малко по-висок от нея. Имаше руса коса и пъстри очи, които не се харесваха на Мария. Да, беше добро момче, но това не бе достатъчно да накара Мария да забрави Тодор. Тя добри хора виждаше всеки ден, но винаги се влюбваше в безчувствени демони.
Но след онзи ден всичко се промени. Тодор започна да търси Мария, но тя не отговаряше. Докато един ден той не се появи пред вратата и с букет червени рози.
- Тодоре, какво правиш тук? – попита Мария изненадана.
- Виж, Мария. Давам си сметка какъв глупак съм. Ти си напълно права да се държиш така с мен, но истината е, че аз съм тук да ти се извиня.
- Аз мога да се сърдя само на хора, за които ми пука. А отдавна не ми пука за теб.
- Моля те, нека поне бъдем приятели.
- Какви приятели искаш да бъдем? Ти ме нарани толкова много, а сега идваш при мен и просто ме молиш да бъдем приятели? Имаш ли капка здрав разум, или цигарите са ти отнели и нея?
- Разбирам, права си да ми се сърдиш. Но моля те, поне ми дай номера на момчето, с което те видях онзи ден…
В този момент Станислав, който беше на гости на Мария, излезе от тоалетната и каза номера си.
- Виж, може да не се познаваме лично, но бих искал да се опознаем. – каза Тодор, подавайки му букета с розите.
- Ще се опознаем. – намигна му Станислав, приемайки розите.
© Есенен блян Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Права си, Руми, но сърцето и ума много често вървят на километри разстояние едно от друго.
-
"Какво се случва" - ами гоним...непостижимото и наша си химера! Луната, ах колко е хубава, отидохме там е, пусто, сега искаме на Марс и така.....а не отчитаме колко е хубаво тук на Земята и ни е красиво и удобно! Ами ако този Станислав излезе Тодоров човек( поставено лице), Мария имаш очи, ум, сърце. Трябва малко почивка, усмисляне, а не веднага скок и то в мъглата!
-
Благодаря ви, Ками и Валя! ^
-
За жената лош секс няма, докато не постигне очакванията си. После почват главоболията, депресиите, това не обичам, онова не ми харесва
-
Долу горе нищо не се случва.
Или пък се случва това, че след първия хубав секс жените изпростяват и стават по-досадни от конски мухи. Почват да си навиват на пръста едни годежни пръстени, едни бели рокли, едни семейни обяди с върволица деца по петите им. А на мъжете просто им се прави секс, а не деца. И то не веднага пак, ами като мине известно време. Да речем ден, ден и половина....
Не виждам грешка в ценностната система. Виждам една патица, на която й трябва шамар зад врата, да се освести малко. Те го наричат болезнено умиране от любов без да вденат, че трябва да са му благодарни и да се радват на секса така, както и на добрата храна. Ядеш, отръскваш си трохите и ставаш от масата. Вярно е, че женската подбира партньорите си, но правото на мъжа да си избере съпруга не бива да се подценява. Предимно негово е. -
Разминаване в търсенията и очакванията. Сексът не е връзка. Много често се случва. Така и самотните майки се появяват.
-
Различна ценностна система или липсата на такава? Оглупяване, опошляване...егоизъм, егоцентризъм и т.н. и т.н...Винаги ги е имало, но в днешно време пропорциите са много различни! Най- жалкото е , че мъжете днес не са мъже...Хубаво написано!
-
Безумно странното е, че всичко което прочетох сега го изживях лично преди няколко месеца... Името е същото и човекът е точно такъв какъвто е описан тук, само със съвсем леки отклонения във външния вид. ''Колкото и да се интересувам от психология, той завинаги ще си остане единствения неразгадаем случай.'' Винаги ще ме озадачава този индивид виждащ само и единствено себе си и цигарите си. И краят на разказа никак не ме учуди, моят бе донякъде същия. Невероятно написана история. И без да съм я преживявала лично, пак би ми въздействала силно. Такива типове ни карат незаслужено да се чувстваме като глупачки, ала...
-
Благодаря!
-
Разказът е не вероятен и актуален. Новото време и младото поколение е с различни ценностна система от преди 40 години.
-
Имаш пълното право.
-
Видях, че съм го коментирал преди две години, и то точно, защото и сега усещам същото. Тогава не съм направил забележките, защото си била съвсем нова в сайта. Сега, надявам се, и ти ги знаеш добре. Първо е пунктуацията в този разказ. Тя е с твърде много грешки. Къси тирета в началото на пряка реч (а те се употребяват само в степените), неударено "и" ("още и пукаше...", заместващо местоимение (падеж), което така се схваща като съюз (и е). За тогава (времето на публикацията) - несъществено. За сега е вече много важно!
-
Благодаря!
-
Bravo!
-
Добре написано. Финалът е по-скоро невероятен, отколкото неочакван...
-
Хареса ми, разказвай още! -
Благодаря много ^^
-
Приятно за четене и с неочакван край. Чудя се сега как ли се е почувствала героинята в тази ситуация. Поздравления за добрата творба!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
