Тодор и Мария лежаха сами в нощта в неговата квартира. Леглото беше тясно и той беше от външната страна, сгушен в нея. Златистата и коса гъделичкаше носа му, а светлокафявите и очи гледаха в пространството. И въпреки че не беше пила кафе, тя се чувстваше по-заредена от всякога. Не можеше да заспи. Той от своя страна дишаше съвсем спокойно и гледаше с характерния за него празен поглед на човек, който сякаш отдавна не се вълнува от живота.
- Нашите искат да се запознаят с теб. – каза тихичко Мария.
- Добре. – каза с пренебрежение той и взе телефона си.
- Тодоре, на теб пука ли ти за мен? Наистина ли искаш да се запознаеш с родителите ми?
Мълчание. Всеки път когато ставаше въпрос за чувства от него получаваше само мълчание, дори и да използваше думи.
- Не разбирам какво се случва? Винаги когато уж стигнем донякъде, отново се връщаме в изходна позиция. Няма никакво развитие. – викаше Мария.
- Не разбирам за какво говориш? – попита уж неразбиращо Тодор, оставяйки телефона си на масичката.
- ...