Стояхме на една и съща пейка- дървена, с прогнило дърво. Пред мен стоеше едно дете с камъче в ръка. Вглеждаше се в него така внимателно, сякаш би му проговорило. Започна леко да шава малките си червени устни. Явно шептеше нещо на своя детски език. Може би го питаше нещо, и то с такава силна вяра, но камъка стоеше в ръката му и не отговаряше нищо. Детето нацупи устни сърдито и продължи по-настоятелно, но камъкът просто си стоеше във вече посинялата му от студ ръка и не отговаряше нищо. Малкото момченце, започна да плаче.

     Обърнах се към теб. Не ме познаваш, аз също. Всяка утрин стоиш поне час на тази пейка, след което тръгваш. Утре заминавам. Навярно след години вече няма да се сещам за теб. Никога не казах "здравей". Странно, но ако тази вечер си пръсна черепа, дали камъчето ще отговори?! А ако кажа "здравей" моето дете ще попита ли същия този камък?!