Отново е вечер. Като  онези предните, в които не виждаш никакъв смисъл. Просто стоиш и гледаш в една точка, сякаш не си тук, но и не знаеш къде точно си. Объркан си. Иска ти се да си някъде другаде, и онази предателска надежда ти шепти, че някой ден няма да си тук. Че ще си далеч от всички и всичко. Започваш да пиеш, намираш утеха само в поредната чаша червено вино. Знаеш, че то няма да те предаде, а ще те изслуша. Започваш да мислиш - "Защо точно на мен?", "Защо никой не ме разбира?","Защо се чувстваш самотен дори и сред хора?"
   Защото сякаш те са сиви и прозрачни. Знаеш, че не си красив отвън, и те го знаят и затова те пренебрегват. Прекалено невежи са, за да искат да те опознаят по-добре. Да видят колко истински красив си отвътре. И могат само да те предадат, затова се затваряш в себе си. Разбираш, че на тях не им пука - как се чувстваш. Отначало те боли, след това се ядосваш и желаеш да им отмъстиш. Да ги боли така - както теб, дори и повече. Но след време осъзнаваш, че дори и това не заслужават. Стават ти неутрални, игнорираш ги, защото знаеш, че няма да ти помогнат. От толкова болка просто ставаш безчувствен. Копнял си само, за разбирането им, за утехата, когато си имал нужда. Но вместо тях получаваше само недоволни  погледи и злобни думи.
  Искаше ти се да разберат, че си различен, не като тях. Може би и затова не те харесват, защото си повече от тях - сивите.  Отпиваш поредната горчива глътка и слушаш поредната тъжна песен, която описва как се чувстваш. Започваш отново да мислиш, как искаш да си обичан. Обичан заради самия себе си, заради различното в теб. Хем се ядосваш на реалността, хем се натъжаваш, защото колкото и да бягаш от нея... Във вечери като тази, тя те улавя в капана си и знаеш, че няма да те пусне, докато не отвори старите рани. Рани, които се опитваш да затвориш, но знаеш че винаги ще кървят. Продължаваш да пиеш. Пиян си. Успяваш дори да се засмееш на самосъжалението си, но не го споделяш на никого, защото не искаш тяхното.
   Малката точица, която гледаш се превръща в огромна дупка, която все едно те поглъща. Изгубваш смисъл дори в пиенето и изпиваш всичко на екс. С бавни криви крачки отиваш в леглото, отново сам. Иска ти се да не е така, да има някой, който да прегръщаш... но няма. Нямаш сили дори и да заплачеш, прекалено си празен. Затова просто се усмихваш криво в мрака и заспиваш в самотното легло. С мисълта за друг свят, където не си сам, а си щастлив.