Д-р Вили, така се обръщаха към него всички, защото той държеше на това.В същност зад леко шеговитото и почти като псевдоним, обръщение, седеше една сериозна и сложна личност на гений.Професор Виолет Александров бе един от най-добрите психиатри, уникален в своята област, носител на множество награди и автор на научни трудове. Неговите пациенти се радваха на почти пълно възвръщане към нормален живот, дори и тези с най-тежките психични разстройства успяваха да се впишат в прилични граници на съществуване, без да бъдат заплаха за нигоко и без да са упоени до безпаметност. За това записването на час за преглед и консултация се случваше няколко месеца предварително.

Днес д-р Вили очакваше някого. Кабинетът му беше луксозно и много семпло обзаведен. Личеше перфектната работа на дизайнер за вътрешно обзавеждане. Мебелите изглеждаха твърде малко и без излишни предмети по тях, почти никакви, освен най – необходимите.

Удобни кресла, 2 на брой, от мека мебел в кремаво – карамелен цвят. Бюро от масленозелен акрил, изчистен офис – стол, който изглеждаше неудобен. На едната стена се мъдреше стелажоподобна секцийка в същия цвят като бюрото. На нея бяха разположени саксии с живи цветя, азалии и една декоративна роза.

На другата стена се намираше шкаф за документи в същата гама. Интересното на тази мебел бяха дръжките. Две крила с плъзгащи врати с дръжи от светло дърво, които изглеждаха като клонки с кацнали върху тях пилета. Изящната изработка бе добавена допълнително. Изгглеждаше красиво, но не на място. Върху бюрото на Д-р Вили имаше тефтер с ленена подвързия и писалище. Никакъв компютър, никакви телефони и единствената механична вещ – стар, метален будилник. Той тракаше ритмично и шумно, но професора си го харесваше. Обикновен, месингов будилник с големи цифри, изкривени от времето стрелки и две камбанки отгоре като заешки уши. Сантименталният предмет стоеше нелепо на фона на академичната стерилност на помещението. Не липсваше светлина. Огромни прозорци, южно изложение, изобилие от слънчеви лъчи. Стените, боядисани във виолетов нюанс / защо ли/, придавха уют и ведрост на обстановката.

Някой почука леко на вратата. Професорът погледна будилника.

- Заповядаите! - каза го достатъчно силно, за да го чуят и достатъчно тихо, за да не стресне хората.

- Здравейте д-р Вили! - в стаята влязоха мъж и жена, които изглеждаха плахи и доста подтиснати.

- Седнете, моля, чувствайте се удобно! Ако желаете, кафе или чай? - странно че предложи, наоколо не се виждаше секретарка или асистент.

Двамата отчаяно замахаха с ръце за отказ и професорът реши да мине направо на въпроса.

Обикновено пациентите му се успокояваха веднага щом го видеха и винаги се чувстваха удобно.

Д-р Вили имаше благо изражение на лицето, топли черти и вид на 20- годишен хлапак, въпреки, че наближаваше 70 г. Леко закръглен с много гъста, бяла и покриваща раменете му коса. Противно на очакванията не носеше очила.

Случаят с тази двойка беше по – особен. Те няколко пъти посещаваха кабинета, след което професорът назначи редовна терапия. Сега идваха 2 пъти седмично..

Мъжът се казваше Стоян, а жената Елена, семейство на около 52 – годишна възраст.

Стоян, приличен и скромен човек с осанката на обикновените “герои”, които всеки ден се трудят упорито за доброто на семейството, но само слънцето и умората ги забелязват. Стройна фигура, груби ръце, решителен поглед. Излъчване на дисциплинирана и здраво стъпила на земята личност, която си знае точно мястото. Не е отработила физиката си във фитнес и, със сигурност, не е държала в ръцете си копринени салефтки в луксозен ресторант.

Елена – ако може да има въплъщение на най – красивата тъга, това би била тази жена. Нежна, слаба и деликатна, увита прилежно в дълга, тъмна рокля, подобна на облекло на послушница. Светли коси, прибрани в небрежен кок, украсени с посребрени кичури, за да напомнят за наближаващата есен на живота.

И лицето…

Очи с цвят на морските дълбини, изпълнени с безнадеждна тъга, скривана там от години. В тях блясъкът не е изгаснал, но е подобен на искрящата светлина на падаща звезда в предсмъртния и’ миг. Леки бръчици, тук там, прорязват, иначе, перфeрктното и’ лице.

- И така, мило семейство! Искам да Ви задам няколко въпроса, преди Вие да сте ме засипали с информация. - д-р Вили по свои съображения искаше да започне пръв.

- Разбира се. - кимна Елена.

- Предния път говорихме за времето, когато е настъпила промяната в навиците на Нели и измислената от нея приятелка Мавър.Сега ме интересува дали евентуално не сте забелязали някаква причина, конфликт в училище, приятел, нещо такова? Стояне, моля Ви, Вие пръв, дамата ще ме извини!

- Не зная, честно казано. - Стоян силно се смути. - Нели винаги е била спокойна и много умерена във всичко, никога не е създавала проблеми. Може би… - той се поколеба.

- Продължавайте, тук никой няма да оценява правилно и грешно. - д-р Вили се опитваше да го предразположи.

- Може би, историята с брат и’ Марко, като че нещо в нея се пречупи.

- Твърде възможно е на тази възраст, емоциите са крехки, а егото свръхчувствително. А Вие, Елена какво мислите? - професорът побърза да прекъсне мъжа.

- Мисля, че има нещо, което тя крие от нас. Не само брат и’ е причина. Ние винаги сме били толерантни. Правим се, че не знаем за пушенето, за бягането от часове, но това с илюзиите за несъществуващи хора много ни притесни.

- Аз попитах Вас, Елена! - тя подскочи. - Защо говорите в множествено число? Вие и съпругът Ви със сигурност сте единодушни за съществуването на проблема, но гледната Ви точка е различна и аз съм убеден, че има какво да ми кажете.

Настъпи тягостно мълчание, Елена гледаше напрегнато и неодобрително.

- Професоре…

- Д-р Вили, моля!

- Извинете, но не желая да отговарям

- Добре. - професорът се постара да го каже с възможно най- благия тон. - Днес нещо разговорът ни не върви добре. Искате ли да направим така? Аз ще Ви кажа няколко думи за Нели, а следващата седмица ще се видим отново, този път и с нея.

- Да, да, чудесна идея. - двамата отговориха едновременно.

- Ето какво мисля, за момента няма плашещ здравословен проблем, по – скоро е тежка депресия, която е подминала спирката си и е ескалирала. Състоянието е напълно лечимо без медикаменти. Като начало Ви предлагам да осигурите на Нели една нова действителност, в която нищо да не и’ напомня за сегашния и’ живот. Аз ще Ви помогна, разбира се. Ще обсъдим няколко възможни варианта и…, Марко, моля Ви, това е забранена тема в момента. Това е, за сега.

Двамата изглеждаха доста смутени.

- Имате ли въпроси? - професорът ги гледаше изпитателно.

- Не, не, благодарим Ви, д-р Вили, ще се видим другата седмица. - Стоян подаде ръка.

Двамата бързо излязоха. Елена беше нервна и неспокойна.

- Слушай, ще му кажа, Стояне, ще му кажа!

Той видимо се подразни и загуби търпение.

- Знаеш ли, прави каквото искаш! С това поведение, теб ще вкарат в лудница.

Тя се затича наобратно, връхлетя в кабинета на професора и силно затръшна вратата, почти под носа на мъжа си, който отчаяно се опита да я догони.

- Д-р Вили...- Елена се беше задъхала.

- Очаквах Ви, успокойте се, искате ли чаша вода?

- Да, моля!

Професорът наля чаша вода от диспенсер, който се оказа умело вграден в стената и маскиран под панел, имитиращ самата стена.

Тя изпи течността на едн дъх. Заслуша се в успокояващото тиктакане на будилника и притихна.

- Знаете ли, д-р Вили, - започна с равен, мек тон – разбирам всичко, приемам и изпълнявам разумни съвети. Едно само не мога да проумея. - тя замълча

- И кое е то?- стареше се да не изглежда нетърпелив.

- На възрастта на Нели имах една приятелка, тя се казваше Мавър и се самоуби. Аз имах брат на име Марко, той беше доброволец във войната в Ирак и загина там. Това са теми “табу” и нищо, никога не е коментирано. А по отношение на Мавър, за нея дори съпругът ми не знае истината. Как ще ми обясните това?

Будилникът тиктакаше кротко и изобщо нехаеше за присъстващите.

– Вижте, Нели, о простете! - той плахо я погледна, но тя не реагира. - Не Ви ли е странно, че Вашата дъщеря има твърде много Ваши спомени или създава огледален свят на Вашето минало? Възможно ли е, случайно да сте и’ доверили нещо?

Жената доби вид на изплашено зверче. В този момент и’ се искаше никога да не бе идвала тук.

- Как смеете! - тя заекваше от гняв. - Това е абсурдно! Какъв лекар сте Вие? Знаете ли, че…

- Чакайте, чакайте, успокойте се, моля! Аз просто проверявам. Съвсем не исках да Ви обидя. Нали всички желаем Нели да се оправи?

Това и’ подейства мигновено. Тя възвърна предишното си непроницаемо спокойствие и учтиво се сбогува.

- Само момент! - той я спря преди да излезе. - Мога ли да видя съпруга Ви насаме за няколко минути?

- Разбира се, сега ще му предам. - тя внимателно затвори вратата.

Стоян я чакаше търпеливо.

- Какво стана, стори ми се, че викаш?

- Ами няма нищо, Стояне. Поспорихме с доктора, но всичко е наред. Иска да те види насаме.

- Добре, сега се връщам.

- Аз ще изляза да пуша.

Той изумен се обърна.

- Че ти от кога пушиш?

- От сега. - тя нервно закрачи към изхода.

Д-р Вили приветливо покани Стоян да седне.

- Ще отнеме повече от няколко минути.

- Разбирам.

- Това, което ще Ви кажа, може и да не Ви хареса, но за да се справим с проблема, ще имам нужда от Вашето пълно съдействие и подкрепа, дори и да не Ви харесва.

- Съгласен съм. Имате ги.

- Не бързайте толкова, изчакайте да чуете, след това ще прецените.

- Докторе, готов съм на всичко, Елена е смисъла на живота ми, притеснен съм и за сина ни. Той е почти на 16 и в тази възраст подобни драми не са никак здравословни.

- Чакайте малко! Сам казахте, че жена Ви е смисъла на живота Ви, а в следващия момент я описвате като драма, която е нездравословна. Може би, точно това Ваше отношение е допринесло за сегашното и’ състояние. Не Ви вменявам вина, но помислете наистина. Иначе вярвам, че тя наистина е смисъла на живота Ви.

- Съжалявам, просто съм груб, понякога.

- Груб, хмм… Да оставим това за сега. Вие сте ми нахвърляли обща информация за нея. Сега Ви моля в подробности да ми разкажете това, което знаете за живота и’.

- Не знам от къде да започна. Срещнах я, когато беше на 21 години, а аз на 26. Тогава монтирахме обурудване в една нова фабрика. Тя беше общ работник на строежа, мъкнеше наравно с мъжете. Не говореше с никого. Често виждах с нея малко момче. Впечатли ме мълчливото смирение и усърдие, с което тази млада жена работеше. Облеклото и’ беше по библейски строго. Дълга, тъмна пола, сива, затворена блуза и носеше забрадка. Очи, в които сякаш океанът бе изплакал сълзите си, за да ги направи толкова тъжни и красиви. Мислех, че детето е нейно, не смеех да попитам. Тя не беше никак дружелюбна. Започнах да я наблюдавам. Всяка сутрин идваше с безупречно чисти дрехи и вечер си тръгваше с лице по – прашно от пустинна буря. А детето, не бях виждал по – възпитано момче. Той седеше кротко под един сенник,предвиден за бригадирите. Те и’ бяха разрешили от съжаление. Играеше си с две дървени войничета, хранеше се изключително чисто, когато тя му поднесе. Забелязах, че неговата храна е винаги превъзходно подбрана, съхранена в красиви кутийки, едната, от които за приборите му. Едно меню, но винаги отлично, салфетка за хранене, ръчно бродирана с  монограм “МА”. А тя, милата! - тук той се разплака – В една платнена торбика носеше стар, малък термос с липов чай, останал сигурно от три поколения назад и една носна кърпа с увити в нея 2 филийки препечен хляб, от най – евтиния. Ще Ви кажа и за този хляб. Един ден реших да я проследя. Видях я как излезе от малка, порутена къща. Бях разучил къде живее. Къщичката представляваше две стаички с коридор и външна врата. Стар покрив, зле поддържан, но тя явно се справяше сама, външна тоалетна, външна чешма, приличен двор. Но всичко беше изрядно чисто. Не бях виждал по – бяла къщичка от тази, оградката лакирана, а дворът райски кът. Имаше две дървета – липа и орех, няколко лехи със зеленчуци, малка оранжерия от дърво и найлон, импровизиран, дървен кокошарник. В него се разхождаха четири, пъстри кокошки и един важен петел. Малка барака и най – хубавото, цветната градина. По – голямата част от двора беше засаден с цветя. Толкова красиви цветя не бях виждал до тогава. Тя заведе момчето на училище, после тръгна към строежа на фабриката. На обяд тя не почива, а тичешком отиде да вземе детето от училище и да го доведе на обекта. Едва, когато следобеда всички спираха за малко да пият кафе и да пушат, тя присядаше набързо, за да изяде филийките с чая, а детето отдавна беше нахранено с вкусно блюдо. Вечерта се прибраха, някаква възрастна жена дойде и Елена излезе. Оказа се, че работи 4 – часова, нощна смяна в обществената пералня т.е. оставаха и’ по 4 часа сън. Не можех да проумея как издържа и от къде има сила тази вейка. И тогава сърцето ми закопня за нея. Аз си обещах, че ако се оженя някога, то това ще бъде за Елена, но не знаех как да се доближа, тя никого не допускаше. Времето минаваше и аз все така тайно и с обожание я наблюдавах. Една есенна сутрин тя не дойде на работа. Измина втора и трета. Аз минавах покрай къщата и’, но нне изглеждаше да има никакво движение вътре. Не смеех да попитам бригадира, за да не тръгнат клюки с каквито той усърдно се занимаваше. След няколко дни щастието ми се усмихна и аз засякох възрастната жена, която излизаше от двора на дома и’:

- Здравейте! - поздравих плахо.

- Здравейте! - тя дружелюбно ме погледна.

- Аз съм Стоян, колега на Елена от строежа.

- Аз съм леля Лили, нейна близка. С какво мога да Ви помогна? - бях и’ симпатичен, усетих го.

- Не я виждам от няколко дни на работа и се безпокоя, дали бихте ми казали…

Леля Лили ме гледаше много внимателно и от веселият, дружелюбен поглед нямаше и следа.

- Елена е много болна, разболя се от туберколоза. Аз се грижа за брат и’ и за къщата. Тъй като нямахме възможност да я настаним в болница я изпратих при сестрите от манастира. Само те се съгласиха да помогнат. Сега се моля малката ми да оцелее. Друго интересува ли Ви?

Почувствах се едновременно притеснен и щастлив, защото вече бях твърдо решен да се намеся и с цената на всичко да помогна на “любимата” ми да оздравее. Успях напълно да спечеля доверието на леля Лили. Сприятелих се с Марко, малкото братче. Отменях във всичко леля Лили, грижех се за двора, за кокошките на момичето. Прилежно се стараех за Марко, както я виждах тя да го прави, за да не му липсва толкова. Така осигурявах повече време на възрастната жена, за да може да ходи в манастира при нея. Мен там не ме допускаха, въпреки че и аз ходех тайно всеки ден с молба да ми дадат информация, но безуспешно. Поех смяната и’ в пералнята, за да не си загуби допълнителната работа. Работех двойно и на строежа, за да и’ осигуря силна и хубава храна, която е ценна за болните като нея. Леля Лили вече ме бе приела като близък, а Марко не скриваше обичта си. Да не Ви отегчавам със сантиментални подробности.

Мина доста време преди колата за доставки на манастира да спре пред дома на възрастната жена. От нея слезе бледо, стопено до неузнаваемост момиче. Аз играех с детето на двора. Той се втурна да я прегърне и двамата се разплакаха от щастие:

- Как си, момчето ми, беше ли послушен? - тя никога не го глезеше.

После се приближи до мен и ми подаде ръка:

- Искам да Ви благодаря за всичко, което сте направили за нас!

- Няма нужда, аз съм Стоян, приятно ми е! Моля те да си говорим на ти, защото възнамерявам да се оженя за теб и да споделяме всичко!

И двамата бяхме шокирани, тя от моята дързост, аз от смелостта да и’ направя такова необикновено предложение. Леля Лили само ни наблюдаваше мълчаливо.

Д-р Вили реши да го прекъсне:

- Добре, до тук! Искам да Ви питам как определяте брака си, имам предвид като какъв?

- Щастлив бих казал, нормален.

- Тук не съм съгласен и ще Ви кажа защо. Заливате ме с незначителни детайли от миналото Ви, но ми спестявате най – важното.

- Какво искате да кажете? - Стоян се ядоса.

- Спокойно, успокойте се, аз не съм Ви враг. Ще обясня. В случая е важно да знам не за Вашата романтична връзка, Вашият Аз, за който Ви намекнах в началото, а защо 21 – годишно момиче се грижи само за 7 – годишния си брат, защо работи на две места и коя е леля Лили. После ще поговорим и за Мавър.

- В същност това, което знам за миналото и’ е твърде оскъдно. Бих казал, че информацията уж е пълна т.е. фактите са ясни, логични и обясняват цялата ситуация, но винаги съмал чувството, че нещо важно убягва, нещо, което Елена не иска да сподели. Никога не съм я притискал. Винаги, когато е ставало  въпрос за миналото и’ съм виждал как тази тема е прекалено болезнена за нея и с годините започнах да я избягвам до като накрая я забравихме съвсем. Когато Марко е бил почти бебе, родителите и’, притиснати от бедността, решават да емигрират в Италия. Успяват да намерят начин да заминат легално, за да работят в някакво селце. Налага се да тръгнат сами, първоначално и те поверяват грижите за децата на леля Лили, която е тяхна близка, семейна приятелка. Смятали са, че скоро ще могат да приберат децата си. Те така и не се виждат повече. След заминаването изчезват безследно. Не са пристигнали във въпросното село, не се разбира какво се е случило.

Настъпи тягостно мълчание. Д-р Вили имаше сериозсн и замислен вид. Стоян продължи:

- Това е наложило Елена да започне работа много млада. Възрастната жена е помагала колкото може. В последната година от гимназията, Елена се запознава с едно момиче на име Мавър. Тя е била съученичка от съседния клас, нейна връстница. Двете стават много близки, а и това е първата и' и единствена приятелка в нелеката участ. Мавър е потомък на ирландски преселници, които кой знае защо са я кръстили така. Семейството е било голямо. Мавър е имала двама, по – малки братя и една, по – голяма сестра. Винаги, когато Елена е говорела за нея, лицето и’ засияваше от нежност.

- Какво се е случило с Мавър?

- Малко преди завършването им, Мавър започва да се оплаква от силно главоболие. Един ден припада в училище. Откарват я в болница, мозъчен оток… Така и не се връща. Семейството и’ се преселва другаде след това. Леля Лили ми е казвала, че никога не е виждала Елена толкова съкрушена, по – зле дори от времето, когато се е разбрало, че родителите и’ няма да се върнат.

- Ясно, това обяснява много неща. - Д-р Вили записа нещо в тефтера си и го подкани с поглед да продължи.

- Странно беше, че когато получи известието за смъртта на Марко, тя не прояви никаква емоция.

Той беше доброволец във войната в Ирак. Само една сълза се търкулна деликатно от лявото и’ око и нищо. Коментарът и’ беше: “ То се очакваше...” Дори на импровизираното погребение, тя не показа никаква емоция. От Марко нищо не получихме, нито трупа, нито урна. Дойде само малък пакет с кутиите за храна и салфетката с монограма “МА”. Елена прилежно ги прибра без да каже нищо. Синът ни, Марко, тя го кръсти така въпреки суеверията… - Стоян замълча.

- Спокйно! - Д-р Вили изглеждаше непоклатим.

- Не знам, докторе. Първо синът ми сигнализира, че Елена започнала да ходи в детската градина, за да взима брат си Марко. Хората я гледали странно. Първоначално решили, че е грешка, но когато това продължило се обадили на институциите. Не знаех, че тя е напуснала работа. За това потърсихме Вас. Елена не осъзнава, че няма дъщеря Нели, никога не е имала. Елена е Нели, докторе… Опитвам се да предпазя сина ни, не искам да го въвличам в това. Той е отгледан в нормална и спокойна обстановка и не би го разбрал, а и майка му… Не искам да я вижда в това състояние!

- Стояне, не се безпокй, аз ще помогна! Няма страшно, само се успокой. - Д-р Вили за пръв път показа емоция. - Ще ти се обадя, когато съм готов. Всичко ще бъде наред, повярвай ми! Сега въври при Елена и бъди нежен и, Марко, моля те, далече от Вас за сега!

- Благодаря! - Стоян излезе и отиде при Елена, която беше изпушила почти половин кутия цигари. Тя го погледна безразлично и каза:

- Те не изчезнаха, просто ни изоставиха.

- Кои?

- Майка и татко. Чух ги вечерта преди заминаването. Говореха си тихо. Майка каза на татко: “Тези деца са най – големият ни проблем. Ако се оттървем от тях, ще можем да започнем на чисто. Нека ги оставим. Леля Лили ще се грижи за тях. Познавам я, няма да ги остави. И историята с нашето изчезване няма да ги нарани. Ще свикнат, ще се справят и някой ден ще ни бъдат благодарни. Сега този живот пречи на всички ни.” Татко и’ отговри: “Да го направим.” И те го направиха.

Стоян мълчеше, не знаеше какво да каже. Погали косите и’ и силно я прегърна.

- О, Елена, защо не сподели, мила?

Тя остана безизразна като статуя.

След 2 седмици…

Д-р Вили се обади на Стоян и го помоли да дойде сам. Той, разбира се, веднага се отзова.

- Здравейте, д-р Вили!

- Стояне, говорил съм с монахините от манастира. Искам съгласието ти да изпратим Елена там за 3 месеца, онзи манастир, в който са лекували туберколозата. Ще бъде в метоха, където са направили лазарет за раково – болни и безнадеждно да бъдат излекувани хора. Как мислиш?

- Добре, докторе, каквото кажете.

След 2 години…

Манастирът, кръщене, д-р Вили кръстник. Държи в ръцете си 8 – месечно бебе.

- Стояне, от къде измислихте това име Звездица! На кой Светия е тя?

Елена се засмя. Беше гушнала сина си, Марко.

- Докторе, Тя е на Бог и на всички Светии. Тя е късен дар, който ни излекува. Брат и’ реши така, а чичо и’ Марко Андреев и’ завеща салфетката си. Всичко това нямаше да се случи без Вас, д-р Вили!

- Чичо Виолет, моля! - и той целуна Звездица.