Вали като из ведро. По-нагоре небето, увиснало върху хребета на нещо като потрошен облачен гръбнак, трещи, чува се шум, сякаш реката е излязла от ръкава си. Някъде шурти яко. Кучета лаят. Язовир се е скъсал – помислиха хората и си наляха по кана червено вино. Качиха дървата и бъчвите на втория етаж – най-вече тези собствененици на къщите от по-долната част на улицата. И се загледаха дали оградите на комшиите са се сринали покрай водовъртежа – дай боже. Бял ден да не видят. Най-сетне! И тяхното дойде.
Малцината живущи в по-горната част на улицата също занесоха компотите на втория етаж на бараките си и вярваха:
– Тия под нас вече ги брой умрели. – Потриваха ръце доволно и си намигаха. Чуждото нещастие винаги е лично удовлетворение, какво друго да е?
В отсрещната къща, тази на билото, говореха същото. Тя беше по-висока. Вероятно защото беше църква. Там живееха двамина – не съвсем живи, бяха ритнали камбаната преди хилядолетие. Че и повече. И свещи не продаваха даже. Ама плямпаха, или по-т ...