Понеделник... Кога дойде?!... Нямам никакъв спомен от неделята.... Май я проспах...
Пак закъснявам за работа, а трябва да се оправя. Спирам на някакво забутано място. Хероин на помпа в колата. Hе ми пука дали някой ще види. Не че съм забравил как ме хванаха, но... Трябва да се оправя. Все пак трябва да приличам на човек като отида на работа. С треперещи ръце изсипвам пакетите в капака. Нямам вени вече. Успявам да се нацеля с триста зора, всичко е в кръв. Паля цигара, облягам се на седалката и притварям очи. Много е опасно да дремя така, а и вече съм страшно закъснял, но изобщо не ми се помръдва. Трябва да се стегна. Пак ще има мъмрене от шефа, а и спомена за униформените, които тропат по предното стъкло още ме преследва. Точно така ме хванаха миналия път. Друсах се в колата, размазах се зверски... и тогава полицаите. Ясен спомен за събитието нямам, всичко ми е в мъгла. Много събития са ми мъгла и тази мъгла ме преследва и ми създава големи неприятности. Мъгла и като в просъница: документи за проверка... толкова материал... 4-то РПУ... писмени обяснения... после в килиите... Най-тежката абстиненция в живота ми. Ад на земята. Нe мoга да го понеса... Отново... Не мога да се върна там.
Обратно в жестоката реалност. Кръв по седалката, колата е задимена като лисичарник, а майка ми ще я кара следобед. Прикривам всякакви следи от „нелегалната дейност”, само това ми липсва – майка ми да види "компромати" в колата, пак проблеми на главата ми...
Потеглям, но не мога да различа пътен знак от светофар и почти заспивам на волана. Не ми се мисли какво става, ако се забия някъде. Разминаването с една патрулка ме поосвества, имам толкова хероин в джоба, че за момент ми призлява, изтръпвам сякаш отново ме пронизва студа на килиите. Толкова студено ли беше там или беше от абстиненцията? Да, ад на земята. Не го пожелавам и на най-големия си враг. Всъщност с моите приятели не ми трябват врагове. Полицаите вече са далече, но не и страха. Успокоявам се чак като паркирам пред работата.
Работата... Заплатата не може да ми покрие материала за една седмица. Не знам какво щях да правя, ако не продавах. Вече не мога да изнасям от нас, да продавам и залагам, не мога и да източвам банковите сметки на наш'те, вече много добре знаят за какво става въпрос. И как няма след поредния арест и обиска у нас? Два буса с полицаи, преобърнали са цялата къща, направо полицейска акция за няколко грама.
Колегите ми хвърлят онзи поглед и внезапно замлъкват като минавам покрай тях. Не че ми пука какво говорят за мен, но не им ли омръзна да ме коментират? Шефът ме посреща с доза конско, предпочитам други дози, но него това изобщо не го грее. Цитира трудов договор и работно време, а аз измънквам нещо в своя защита. Резултатът - започва да се заяжда, че съм наркоман. Защо ми говори така? Много добре знам какъв съм, но не обичам да ми го напомнят. Сядам на бюрото и паля цигара. Основно служебно задължение – да не ме усетят в какво състояние идвам на работа за пореден път. Длъжност, която не е мечтаната, не че знам коя е. Поне знаех каква е мечтата.
Дали все още знам?
Започнах да продавам, за да се друсам, после пред мен се разкри миража на хероина. И исках да завладея целия град. Мислех, че съм най-големия, а вече друсах по осем петици по няколко пъти на ден, не можех да крия състоянието си, всички знаеха с какво се занимавам. Всичко ми се изплъзваше и накрая пак ме хванаха. Месеци на арест, разправии с наш\'те, увещания, че ще спра, „Няма да е като миналия път”, дела, адвокати. Кошмар, от който имам чувство, че никога няма да се събудя и накрая някаква измислена присъда. Наш'те пак ме отърваха, но е точно като миналия път. И за какво стоя на тая скапана работа? Нали продавам? За да хвърля прах в очите на наш'те като миналия път. Проблемът не е в работата, заплатата, нито дори в наш'те. Състоянието ми се забелязва от всички и вече не мога да го скрия. Скоро пак ще ме уволнят като миналия път. Тогава какви ще ги обяснявам вкъщи? А и наш\'те не са слепи, виждат в какъв вид се прибирам всеки път. Но са вдигнали ръце и знаят, че нищо не могат да направят. Ще си затварят очите докато за пореден път не се озова в килиите. Точно като миналия път, порочен кръг.
Но това сега няма значение, работното време се изниза неусетно. Оставям колата на майка ми, няма "компромати" и отивам да се надрусам у някой „приятел”. Като не се друсат покрай мен са ми такива приятели, че думи нямам. Все тая. Какво ми пука? Нали сега съм най-големия. Разглезеното синче на богати родители, което пушеше трева зад училището се превърна в безскрупулен наркоман, чиято единствена цел беше да изкопчи повече пари за пореднaта доза. Арест, разправии по съдилищата, загубено време в комуна. Дилърът, който продаваше, за да се друса и се озърташе през рамо за полицаи се превърна в нагъл грамаджия, който искаше да завладее града. Пак арест, пак лежах на пода в килиите и се молех на наш'те да ме измъкнат. Добре, че тоя път отървах комуната. И сега пак е същото и никога няма да е различно. Едва ли някога ще бъда нещо повече от един фантаст, който иска да завладее света и бълнува за милиони, а всъщност е обикновен шанаджия, който продава, за да си осигури дневната доза и живее в наркотичен транс.
