17.
Нежните ръце на Катя ме обхващат през гърдите. Тя се опитва да ми помогне да се изправя. За крехко момиче като нея, силата й е чудовищна. Не искам да я измъчвам. Бавно се надигам и продължавам да плача. Образът й е неясен, заради сълзите и сякаш плува във въздуха.
- Какво стана, Тони? – вика тя и крясъка ѝ е силен, дори през скафандъра.
Не намирам сили да отговоря. Устата ми е стегната на възел и сякаш съм загубил способността си да разговарям. Срамувам се, че не я посветих в нашите планове и пренебрегнах напълно. Иска ми се да я прегърна, но нещо в мен се съпротивлява и ми нашепва, че нямам право на това.
- Защо си навън? – гласът ѝ не е нито гневен, нито укоряващ. В него има само страх и голямо учудване. – къде е Божо?
Отново не отговарям, но разтръсквам глава и сълзите ми пресъхват. Бавно вдигам ръка и посочвам на Катя огромното жълто петно на повърхността на Фобос. То е започнало да се разсейва, но все още се вижда.
Тя е умно момиче. Макар и да не съм казал нищо, виждам подозре ...