17.

Нежните ръце на Катя ме обхващат през гърдите. Тя се опитва да ми помогне да се изправя. За крехко момиче като нея, силата й е чудовищна. Не искам да я измъчвам. Бавно се надигам и продължавам да плача. Образът й е неясен, заради сълзите и сякаш плува във въздуха.

- Какво стана, Тони? – вика тя и крясъка ѝ е силен, дори през скафандъра.

Не намирам сили да отговоря. Устата ми е стегната на възел и сякаш съм загубил способността си да разговарям. Срамувам се, че не я посветих в нашите планове и пренебрегнах напълно. Иска ми се да я прегърна, но нещо в мен се съпротивлява и ми нашепва, че нямам право на това.

- Защо си навън? – гласът ѝ не е нито гневен, нито укоряващ. В него има само страх и голямо учудване. – къде е Божо?

Отново не отговарям, но разтръсквам глава и сълзите ми пресъхват. Бавно вдигам ръка и посочвам на Катя огромното жълто петно на повърхността на Фобос. То е започнало да се разсейва, но все още се вижда.

Тя е умно момиче. Макар и да не съм казал нищо, виждам подозрението по лицето ѝ. Тя машинално хвърля поглед към ракетите на площадката. В момента в който осъзнава, че едната липсва в очите ѝ се появяват сълзи. Тя ме стиска здраво за раменете и ме разтърсва.

- Защо е излетял с ракетата? Какво сте направили?

Гласът й се изпълва със скръб и напиращ плач. Отново ми се иска да я прегърна. Но не посмявам. Първо ще й разкажа всичко. И чак след това ще я гушна. Ако ми позволи.

- Да идем в станцията – отговарям колкото мога по-високо – там ще ти разкажа всичко.

Тя кимва и придържайки ме за ръката тръгваме. Не съм ранен, но се чувствам толкова немощен, сякаш съм дарявал кръв. Краката ми бавно се влачат по марсианския пясък, а ребрата и ръцете ме болят от падането.

Когато най-после свалям проклетият скафандър, избърсвам бързо сълзите си. Повеждам Катя към трапезарията на първият етаж. Сядам на първият стол и блажено се отпускам. Тя сяда срещу мене и въпросително ме поглежда.

Започвам да ѝ разказвам всичко, без да крия подробности. На два пъти ѝ се извинявам, че взехме решение да не я включваме в рискованата операция. Припомням й последните думи на Божо, преди да го изгубим завинаги и тържествено се заклевам, че повече никога няма да я пренебрегна. Знам, че е късно за това и звучи малко смешно.Вече сме сами на тази планета. Но съм искрен в това и се надявам да проличи по тона и думите ми.

Когато приключвам нейните очи също са пълни със сълзи. Лицето ѝ е тъжно, а устните свити. Усещам как тялото й се разтриса и повече не може да потисне плача. Тя става рязко от стола.

Очаквам да ми обърне гръб, но тя преминава отстрани на масата и ме прегръща. Нежното ѝ тяло сяда в скута ми, а горещата й буза, докосва рамото ми. В същият миг плачът най-после я разтърсва. Усещам как сълзите й намокрят дрехата ми и я прегръщам. Не заслужавам това. Мисля си, дали ако тя беше с нас нещата нямаше да се развият по друг начин. Хиляди подобни мисли вече нахлуват в главата ми като призраци и не знам дали ще издържа на техният устрем.

В този миг пращенето на радиостанцията в сградата ме сепва и временно откъсва от тях. Очаквам пискливият глас на директора на Корпорацията и се приготвям този път да го псувам. Но не е той. Гласът е мъжки, много строг и суров.

- Земята вика базата в Марс – повторя го няколко пъти – чува ли ме някой?

С Катя се размърдваме и тя става от мен, сякаш са ни хванали да правим нещо нередно.

- Скапаният Ви директор да не би да е получил инфаркт – заядливо изкрещявам аз – или вече не му е толкова готино да се обажда лично.

- Обажда се генерал Димчев от Националната сигурност на България – гласът продължи да бъде равномерен -  с кого разговарям?

Зяпвам за миг. Нима сигналът и записът на Божо са достигнали до когото трябва.

- Говорите с Антон Тончев. Доброволец в групата за колонизиране на Марс. Номер 117 в списъците на Корпорацията.

- Получихме ужасяващ материал от вашата станция – гласът вече беше по-развълнуван – истина ли е това, което получихме или си правите някакъв майтап?

- Всичко е истина, Генерале – извиквам предизвикателно аз – Корпорацията ни излъга. Тук се оказахме в ролята на мишки за хранене на местно хищно същество. Оцеляхме само двама. Аз и едно момиче.

- Записът се върти по всички телевизии – констатира Генерала – Хората са ужасени. Вече има протести. А идеята за извънземен разум вече не е нещо свързано с фантастиката.

- Това същество не можеше да се нарече разумно – не си вярвам много, но искам да бъда твърд и непреклонен – то просто нападаше и убиваше хората, независимо дали е гладно или не. Онези нещастници от Корпорацията са го открили и нарочно ни пуснаха тук като негова хранилка. Искали да го изследват. Докато ние умираме. Трябва да прекратите дейността им, Генерале. Корпорацията повече не трябва да съществува.

- Корпорацията вече е бита карта – Генералът понижи тон – лично Президентът нареди обиск в нейната сграда.Ще има съдебно разследване. Ръководителите и на други големи държави искат това.

- И слава Богу – обади се до мен Катя.

Следващият въпрос на генерала обаче ме изненада.

- Това същество … марсианското – гласът му беше напрегнат – живо ли е още?

- Не, Генерале – казах тихо, но с гордост – убихме го.

- Убили сте го? – повтори той като папагал.

- Да не би да съжалявате за това, Генерале – извика Катя и ръката й неволно стисна моята.

- Не… не … в никакъв случай – каза бързо той -  просто от другите страни искат колкото се може повече информация за случая. Всичко е тръгнало оттук и целият свят сега ни наблюдава.

По тонът му обаче си личеше, че съжалява. Нещо ми подсказваше, че щеше да е много по-доволен, ако му бях казал, че Марсчо е жив. Започвах да се вбесявам.

- Повторете тогава на останалият свят, Генерале – злобно казах аз - Чудовището е мъртво. Изби нашите приятели, а един от тях се жертва, за да го унищожи.

- И генерале – каза също високо Катя – няма да е зле по някакъв начин да ни върнете на Земята. Не, че ще умрем от глад и жажда тук, но може би в бъдеще планетата трябва да се проучи по-добре и евентуално да се обезопаси.

- След часове ще има заседание на ООН. Може да поискат пряко включване с вас. Няма да Ви изоставим. Вие написахте нова страница в историята на човечеството. Вие сте уникални откриватели.

- Защо ли съм чувала това и преди – погледна ме Катя и погледът ѝ беше уплашен.

- Моля? – повиши тон Генерала.

- Говорим си, Генерале – помъчих се да дам веселост на гласа си.

- Очаквайте ново включване – около Генерала се чуха други гласове – засега приключваме.

Връзката прекъсна с характерното пращене и тишината отново се стовари върху нас.

- Изобщо му нямам доверие – казах аз и стиснах ръката на Катя – как невинно попита за Марсчо и какво разочарование имаше в гласа му. Добре, че Божо изпрати записа на всички континенти. Корпорацията като нищо можеше да прикрие всичко. Победихме ги, Катя. Убихме Марсчо и разрушихме завинаги проклетата Корпорация.

Тя обаче не отговори. В очите ѝ се появиха отново сълзи. Тя безмълвно ми посочи смълчаната трапезария и празните столове.

- Това ли наричаш победа, Тони?

Замълчах. Споменът за останалите ме връхлетя и осъзнах, че има право. Чудовището беше мъртво, но на каква цена? И кой бях аз да си приписвам заслугите на Божо. На него дължахме всичко.

- Просто исках да кажа, че саможертвата си струваше, Катя – опитах се да говоря спокойно – Повече няма да се пращат невинни жертви тук. В момента сигурно хиляди въздъхват, когато са научили какво се върши тук и в какво са щели да се забъркат, ако всичко вървеше по-старому. Стотици, може би хиляди животи ще продължат своето съществуване, а не да свършат в лапите на онази твар. И съм убеден, че ако не сега, то след време ще ни благодарят и оценят.

Устните на Катя се разтеглиха в нещо подобно на усмивка. Погледът й се изпълни с обожание към мен, но все пак нещо в него оставаше тъжно и самотно.

- Това е така, Тони – тя погали бузата ми – но въпреки всичко си оставаме прецакани.

Тогава нямах силите да споря с нея или да се караме. Копнеех единствено за почивка. Но след известно време разбрах, какво точно е имала в предвид.

                                                                                  ***

Оттогава изминаха почти две години. За наше огромно облекчение, повече чудовища не се появиха. Постепенно страхът от други като Марсчо ни напусна и заживяхме по-спокойно. Новите Адам и Ева на нова планета.

В първият месец след убийството на Марсчо, радиото пращеше почти всеки ден. С нас говореха най-различни политици и военни. Дълго ни разпитваха за всичко, което се беше случило. Въпросите им бяха така формулирани, че веднага се досетих, че ни използват за свидетели по делото срещу Корпорацията. Нямах нищо против да разказвам отново и отново историята, но в един момент просто ми писна и настоявах час по скоро някой да ни прибере. След всичко преживяно тук и двамата с Катя бяхме се отвратили от мисълта да останем в тази обитавана от призраци база. Отговори имаше, но бяха някак уклончиви и неопределени. Веднъж с нас по-някаква случайност успя да се свърже вече бившият директор на Корпорацията. Близо минута той не даде думата на никой, ни проклина и заплашва да ни изпепели. Прекъснах връзката и оттогава никой повече не ни потърси.

Сградата продължаваше да функционира. Вътре имаше топлина и да нахлуваше кислород. Електричеството не изгасваше, а работещите камери показваха, че все още някой ни наблюдава и се грижи за нашето оцеляване. Но радиото мълчеше и колкото и да опитвахме да установим контакт, от Земята вече никой не ни отговаряше.

Животът ни стана скучен и еднообразен, но все пак бяхме живи и това ни радваше. Първата година имахме ужасяващи кошмари и неведнъж единият от нас се събуждаше с викове . От онази нощ, когато тя избра мен пред Божо, все още спим заедно на моето легло. С времето и много нежност, лошите сънища се разредиха и накрая станаха съвсем редки. Разбитите ни нерви лекувахме с дълги разговори, гимнастика и разходки. Понякога правехме дълги преходи из марсианската повърхност, но не смеехме да се отдалечаваме много от станцията. На тази планета бурите връхлитаха внезапно и бяха по-бързи и силни от Земните. Веднъж ни забули толкова много червеникава прах, че не се виждаше дори на метър от нас. Когато най-после се прибрахме, не можехме да повярваме на късмета си и иронията, че бяхме оцелели от кръвожадно чудовище, а за малко да ни затрие обикновена пясъчна буря.

Не скучаем. Катя се оказа човек, който не може да ти омръзне. Понякога, когато нямаме какво да правим, играем старите и забравени детски игри, от времената преди да се появят компютрите и телевизията. Тя ме насърчи и да напиша нашата история, макар че не знам дали някога някой ще я прочете. Непрекъснато ме караше да я чета на глас и често пъти добавяше някоя подробност, която бях изпуснал. И все пак понякога идва момент в който искахме да останем сами с мислите си. В такива мигове Катя започва да си играе с консервите и да се опитва да „готви“, смесвайки ги. Понякога нещата се получават, друг път не. Храна имаме за няколко живота напред и никой не се притеснява да изхвърля „лошите експерименти“. В такива моменти я оставям в трапезарията. „Готвенето“ винаги я разтоварва и сякаш зарежда с позитивна енергия. Винаги когато слага на масата приготвената храна тя сияе като слънце.

При мен не е толкова лесно. В самотните си мигове, обличам скафандъра и се качвам на покрива, където с Божо прекарахме последните си часове заедно.

Просто сядам на земята и се заглеждам в прекрасната марсианска гледка. Неволно погледът ми се насочва нагоре. Слънцето бавно се движи досущ като на Земята. Небето е червено, сякаш във въздуха има кръв. Напрягам очите си и всяко различно петно привлича вниманието ми. Непрекъснато очаквам да видя сребристите очертания на космически апарат от Земята, който идва за нас.Не знам каква е причината, но вече две години при нас не идва никой. Може би не могат да ни простят, че сме убили единствения доказан до момента извънземен живот. А може би разходите по спасителната операция не струват, колкото живота на двама боклуци като нас. Не знам каква е истинската причина, но не спирам да се надявам.Мечтая как един ден проклетият кораб каца до станцията и двамата с Катя се качваме в него, без дори да се обърнем. Тя често ми се смее, когато споделя това и ме укорява да не ходя из облаците. Примирението личи в погледа и думите й. Но аз още не съм се примирил. И няма да го направя никога. До последният ми ден, независимо дали ще съм старец или не, аз ще се качвам на нашият покрив и ще гледам с надежда към небето.

КРАЙ