29 ene 2007, 23:14

Кифли с мармалад 

  Prosa
2747 0 2
3 мин за четене

-         Искаш ли да почетем? – попита тя плахо.

Той я погледна, ей така, с онзи студен син поглед и се обърна на другата страна. От вън се чуваше преминаващия влак, а в стаята все още се усещаше дъха на замръзналата плесен. Бяха запалили печката преди цели три часа но стаята отказваше да се затопли. Мразеше тази стая... Всъщност мразеше всичко в нея и самата нея. Опита се да размърда пръстите на краката си – бяха замръзнали. Леко присви колената си и се опита да мушне стъпалата си колкото се може по близо до неговите. Той винаги беше толкова топъл... Всъщност всички мъже, с които беше спала бяха толкова топли. Като печки. Които имаха собствени крака, ръце и бездънен резервоар с електричество. Засмя се, като си представи грозната печка, на която го оприличи. Обърна се и погледна през прозореца. В далечината се виждаше малка мъждукаща светлина. Може би беше част от изгасващо огнище. Опита се да си го представи. В главата и нахлу листопад от безброй оранжави листа. Сякаш обонянието й усети мириса на Есен... Да есен... онази странно красива по детски есен. Онази есен, в коята всяка вечер в двора на тяхната къща палеха купчината събрани листа. А сутрин, още преди по улицата да се чуе звънчето от колелото на млекаря, тя усещаше как баба и пристъпва плавно с босите си крака по дървеното дюшеме.

Баба и обичаше  да ходи боса. Тя беше дребна, пухкава женица с чаровна трапчинка на дясната буза и странни за ръста и огромни стъпала. Обикновенно ставаше преди всички. Слагаше престилката опръскана в безброй виолетки и започваше приготовлението на своята специална магия. Тази магия, която трябваше да събуди цялата къща. Големите палци на босите и стъпала обичаха да подскачат на-горе-надолу – кото палки на диригент, докато тя си тананикаше и създаваше най-вкусните кифлички с мармалад, които някой е опитвал някога. Когато малките златисти съкровища бъдеха готови, тя отваряше широко вратата на фурната и сядаше на плетения стол до прозореца. Опъваше доволно краката си, като оставяше пръстите им да щръкнат доволно, сочейки тавана и запалваше блажено цигара. Лош навик, от който тя така и не се отучи.

Тя обичаше тези сутрини. Обичаше онзи специален мирис на сутрешна бабина магия. Обичаше усмихнатия поглед на жената в плетения стол и тактуването на големите палци.

-         Искаш ли да почетеме? – питаше тя с препълнена уста с кифла.

-         Искам! – отговаряше бабата със странно големи стъпала.

Стаята биваше топла. Изпълнена със светлина и мирис на златисти съкровища. И тя обичаше тази стая. Всъщност обичаше всичко в нея и самата нея.

© Таша Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Много нежно и красиво, браво!
  • Много образно и хубаво разказваш! И аз усетих мириса на злтана есен и топли кифлички. Оставяш хубави мисли и чувсва в хората. А това наистина ли е баба ти- ако е така си имала чудесно детство, за това и пишеш с такава любов към живота


Propuestas
: ??:??