Кладенецът
"И беднякът може да е щастлив... Хиляди пъти е по-лесно да ходиш в дрипи и да просиш, отколкото да носиш скъпи дрехи и да си нещастен".
Задух бе. Изгоря пшеницата в полето. Обедняха селяните. Гладуваше добитъкът. За дъжд молеха…
С невярващи очи търсеха по небесния калдъръм каручката на Гръмовник Илия.
Безхлебен, Дядо Митьо приглади разбърканите си бели коси. Скри бързешката шишенцето с ракията под мишница и се намъкна в тъмната черква на манастира. Отвън се тресна. Заваля дребен дъждец. Дядо Митьо, взрян в шарените стенописи, се прекръсти. Всяка стена от черквата имаше своя история…
- За хляб ли си дошъл, старче? - смъмри го зад гърба му някой.
Дядото се обърна и видя сърдито лице на млад монах, който сякаш бързаше за някъде.
- От дъжда дойдох да се скрия. - измънка Митьо, докато стомахът му проскърцваше от глад.
- Остани тогава, ама пази тишина. Стените слушай! - каза бързо монахът и се изгуби някъде из тъмнината.
Митьо легна на пода в близост до иконостаса. Мислеше за бабата, дето гладна щеше да заспи. За хляб го бе изпратила, но хляб не намери. Затвори очи, за да приглуши мислите си и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива на черквата. Отнякъде долетяха приглушени смехове и женски стенания.
- Монасите, божиите чада, мъжки души носели под расото. - усмихнат, каза на себе си дядото. - За женска бързало младото…
Дядото, припомняйки си закачките с бабата и немирната им младост, чу нечий тих разговор.
- Казват, че мъртъв човек пази водата в кладенеца на поляната. -шепнеше някой.
- Мъртъв! Ами, той водата ще помъти. - отговаряше някой друг.
- Да, ама който докосне очите му, от сушата ще избави селото, а и богат ще стане.
- Аз при мъртъв не отивам. Мене да убие… - каза единият глас.
Дядо Митьо, развълнуван, не дочака да приключи разговора и хукна към вкъщи. Разбуди бабичката, казвайки ù:
- Атанасо, ставай бързо! Да спасим от глад селото, мари… Бог нас ни избра.
- Ракията ти прояде разума, Димитре. - скара му се сънената жена.
- Нужна си ми. - каза някак топло старецът и вдигна бабата.
Тръгнаха през гората с фенер в ръка. Старите им очи, уморени от тъмнината, не помнеха къде е кладенецът. Усещаха, че се изгубват. Докато насреща им не се изправи брадясал мъж, с разрошена глава. Очите му гледаха някъде отвъд старците. Дядо Митьо се престраши и пита за кладенеца. Мъжът го отмина мълчаливо, сякаш не го чу.
- Ех, тези млади. Все мълчат. - каза Митьо на жена си.
Озоваха се пред кладенеца. Лек страх пъплеше по набръчканите им чела, но го пребориха.
- Ще спуснем въже, Атанасо, за видим какво има в кладенеца.
- Ами ако се удавим и не помогнем на селото.
-Здраве да е, Атанасо. Пътищата ни не са вечни… А страховете като мътна вода влачат душата. Тебе ще спусна, щото въжето мен няма да издържи.
Бабата кимна някак болезнено и се заспуска надолу. Едва не писна, когато докосна водната повърхност. От студената вода се подаваше мъжка разрошена глава.
- Младите все мълчат. - на себе си изрече бабичката и прихлупи с ръка страшно отворените очи на мъртвеца, за да даде покой на душата му. - Мъртви са… Мълчат.
От врата му разви черна кесия и се изкачи на горната земя. От кесията на тревата, като малки жълти слънца, се търкулнаха няколко монети.
На стари години Митьо и Атанаса се замогнаха. Сякаш Бог ги възнагради за смелостта. Къща си купиха, хляб имаха. Канал от кладенеца към нивите прокопаха, за да напояват земята при суша.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
