Кладенецът
"И беднякът може да е щастлив... Хиляди пъти е по-лесно да ходиш в дрипи и да просиш, отколкото да носиш скъпи дрехи и да си нещастен".
Задух бе. Изгоря пшеницата в полето. Обедняха селяните. Гладуваше добитъкът. За дъжд молеха…
С невярващи очи търсеха по небесния калдъръм каручката на Гръмовник Илия.
Безхлебен, Дядо Митьо приглади разбърканите си бели коси. Скри бързешката шишенцето с ракията под мишница и се намъкна в тъмната черква на манастира. Отвън се тресна. Заваля дребен дъждец. Дядо Митьо, взрян в шарените стенописи, се прекръсти. Всяка стена от черквата имаше своя история…
- За хляб ли си дошъл, старче? - смъмри го зад гърба му някой.
Дядото се обърна и видя сърдито лице на млад монах, който сякаш бързаше за някъде.
- От дъжда дойдох да се скрия. - измънка Митьо, докато стомахът му проскърцваше от глад.
- Остани тогава, ама пази тишина. Стените слушай! - каза бързо монахът и се изгуби някъде из тъмнината.
Митьо легна на пода в близост до иконостаса. Мислеше за бабата, дето гладна щеше да заспи. За хляб го бе изпратила, но хляб не намери. Затвори очи, за да приглуши мислите си и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива на черквата. Отнякъде долетяха приглушени смехове и женски стенания.
- Монасите, божиите чада, мъжки души носели под расото. - усмихнат, каза на себе си дядото. - За женска бързало младото…
Дядото, припомняйки си закачките с бабата и немирната им младост, чу нечий тих разговор.
- Казват, че мъртъв човек пази водата в кладенеца на поляната. -шепнеше някой.
- Мъртъв! Ами, той водата ще помъти. - отговаряше някой друг.
- Да, ама който докосне очите му, от сушата ще избави селото, а и богат ще стане.
- Аз при мъртъв не отивам. Мене да убие… - каза единият глас.
Дядо Митьо, развълнуван, не дочака да приключи разговора и хукна към вкъщи. Разбуди бабичката, казвайки ù:
- Атанасо, ставай бързо! Да спасим от глад селото, мари… Бог нас ни избра.
- Ракията ти прояде разума, Димитре. - скара му се сънената жена.
- Нужна си ми. - каза някак топло старецът и вдигна бабата.
Тръгнаха през гората с фенер в ръка. Старите им очи, уморени от тъмнината, не помнеха къде е кладенецът. Усещаха, че се изгубват. Докато насреща им не се изправи брадясал мъж, с разрошена глава. Очите му гледаха някъде отвъд старците. Дядо Митьо се престраши и пита за кладенеца. Мъжът го отмина мълчаливо, сякаш не го чу.
- Ех, тези млади. Все мълчат. - каза Митьо на жена си.
Озоваха се пред кладенеца. Лек страх пъплеше по набръчканите им чела, но го пребориха.
- Ще спуснем въже, Атанасо, за видим какво има в кладенеца.
- Ами ако се удавим и не помогнем на селото.
-Здраве да е, Атанасо. Пътищата ни не са вечни… А страховете като мътна вода влачат душата. Тебе ще спусна, щото въжето мен няма да издържи.
Бабата кимна някак болезнено и се заспуска надолу. Едва не писна, когато докосна водната повърхност. От студената вода се подаваше мъжка разрошена глава.
- Младите все мълчат. - на себе си изрече бабичката и прихлупи с ръка страшно отворените очи на мъртвеца, за да даде покой на душата му. - Мъртви са… Мълчат.
От врата му разви черна кесия и се изкачи на горната земя. От кесията на тревата, като малки жълти слънца, се търкулнаха няколко монети.
На стари години Митьо и Атанаса се замогнаха. Сякаш Бог ги възнагради за смелостта. Къща си купиха, хляб имаха. Канал от кладенеца към нивите прокопаха, за да напояват земята при суша.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Стефанова Всички права запазени
