Понякога Мария имаше чувството, че е кълбо от комплекси. Изтъкана от паяжината им. Въпреки многобройните си положителни черти, усещаше все по-силно някаква тъмна, сенчеста страна, скрита надълбоко у нея.
В близост до дома на Мария имаше нов, модерен супермаркет. Не от ония, големите, в които влезеш ли, забравяш за какво си влязъл и излизаш с хиляди неща, но не и с това, което си имал намерение да купиш. Не, маркета беше среден по големина, семеен, но направен функционално, подреден с много вкус и предлагащ само най-доброто. Прибирайки се всяка вечер от работа Мария обожаваше да пазарува оттам. Не и се налагаше дълго да мисли коя марка да предпочете - каквото и да вземеше, знаеше, че предлагаха само най-качественото. Цените също бяха разумни, е, вярно с някоя стотинка по-високи от другите магазини, но пък удоволствието да пазаруваш оттам си заслужаваше. Сега беше доволна, пестеше време, което преди губеше в дълги и мъчителни размисли в големите магазини, или объркана от многообразието, след като излезеше от там установяваше с почуда как е напазарувала толкова много неща, които не и трябват, а най-важното е забравила. Стана и нещо като традиция - всяка вечер минаваше оттам, а през почивните дни даже по няколко пъти. Каквото и да и се наложеше - отскачаше. По всяко време на денонощието.
Персонала в магазина я познаваше. Живееше близо, беше редовен клиент. Всички бяха млади хора, симпатични, изпълнени с енергия и амбиция за развитие. Но най-симпатичен й беше Петьо. Весело момче, забавно, непрекъснато усмихнато и готово да се пошегува, на не повече от 20 години. Може би защото и Мария обичаше да се шегува, или поради веселият й, слънчев характер, но когато и да влезеше в магазина, виждайки го, си пускаха по някоя закачка. Когато пък се случеше Петьо да е на касата положението ставаше трагично. Майтапеха се за какво ли не, а зад Мария се образуваше опашка от нервно въздишащи домакини, мъже, бързащи да отнесат биричката с мезето си в къщи, дечица изпратени да купят забравения от майките им хляб и бабички, които с трескав поглед запечатваха всяка една цена и трескаво я коментираха. Най й беше приятно, когато улучеше мъртъв момент, в магазина нямаше много хора, и с Петьо обикновено се отдаваха на приятно бърборене. И на двамата им стана навик - а и Мария, въпреки че бе доста по-голяма се чувстваше все едно са съученици. Винаги, когато ходеше до магазина с детето, на изпроводяк Петьо му даваше в ръчичката я близалка, я бонбонче, я от ония малки детски комплектчета, в които освен няколко бонбона, беше поставена и малка играчка тип "капан за родители". Мария винаги роптаеше и искаше да плати, но Петьо с неизменната си закачлива усмивка се провикваше :
- Сметката е закрита ! Моля, следващия! - на което Мария се хилеше с пълен глас, понеже зад нея почти никога нямаше никой.


Животът на Петьо не беше лесен. Освен, че работеше в магазина, беше студент, задочно, първа година. След казармата, когато се чудеше по кой път да поеме, реши, че трябва на  всяка цена да успее в живота. Не знаеше дали образованието щеше да му помогне, но поне щеше да му осигури някакъв старт. Родителите му нямаха възможност да го издържат. Още докато беше ученик, се чувстваше подтиснат, че няма достатъчно пари за дрехи, за дискотеки, като останалите си съученици. Но въпреки това беше весел, стараеше се да намери във всяко сериозно нещо забавната му страна, да се пошегува, а най-често иронизираше сам себе си. Поради характера му, или факта, че беше много привлекателно момче, Петьо беше харесван от всички. Момичетата въздишаха по него, а момчетата го смятаха за мъж на място, и имаше тяхното доверие и приятелство. Не излизаше често, предпочиташе да учи или просто да чете, но винаги когато беше извън къщи се стараеше да изглежда добре. Винаги чист, спретнат, доставяше му удоволствие да спортува, да си  прави различни прически и да бъде винаги във форма и привлекателен. Въпреки, че беше много умен и можеше задълбочено да разисква и най-задълбочени теми, предпочиташе да води леки, забавни и приятни за хората разговори. Знаеше, че те го харесват такъв, какъвто е - веселото шеговито момче, което сякаш не работеше за да осигури средствата си, а така - просто за забавление. Напоследък му беше много приятно да контактува с една от редовните им клиентки - разбра, че се казва Мария. Винаги, когато влезеше в магазина, го очароваше с вихрената си поява - влизаше, сякаш устремена, минаваше като вихрушка между рафтовете, трябваха и секунди да реши какво да вземе... Не беше като обикновените домакини, които киснеха с часове, мислейки кое е по-изгодно и  колебаейки се коя марка да предпочетат. Когато за първи път се пошегува с нея, за негова изненада тя ни най-малко не се смути. Даже напротив - отговори му също толкова шеговито, чак той самия се киска в продължение на няколко минути. Оттогава им стана нещо като традиция - той подкача, тя отговаря. Ако той пропуснеше, тя го подкачаше с репликата къде се е отнесъл и над какви толкова световни проблеми се е затюхкал. Веселячка. Харесваше такива хора - независимо от възрастта си оставаха някак млади, жизнени. Дано и той остане такъв на нейните години. Не знаеше на колко е, но предполагаше, че е някъде около 30-те. Понякога водеше със себе си детенцето си, сладурче, което гледаше натрупаните лакомства около касата. Винаги му мушваше по нещо в ръчичката - не че тя не му купуваше, а просто така - да види искрената радост в детските очички. А майката... напоследък му беше не просто приятна. Когато застанеше от другата страна на касата, на няколко сантиметра от него... той просто загубваше представа за всичко. Маркираше продуктите, шегувайки се, но всъщност онова което го вълнуваше беше лъчезарния и поглед, закачливата усмивка, а и тези нейни деколтета... Направо шемет! Повече откриваха, отколкото скриваха, а кожата и беше снежно бяла и много нежна. Стараеше се да не се заглежда открито, но когато погледа му сам се заковеше там, имаше чувството че се самохипнотизира и не помни нито кой е, нито къде е... Парфюмът й го опияняваше, не му се искаше да тръгва. Винаги, когато влизаше за нещо дребно, той сякаш изпитваше съжаление. Ето - само секунда ще се потопи в невероятното й ухание, съчетано с лъчезарно излъчване, и... следващия, обикновено бабичка го връхлиташе с миризмата на старост и го връщаше към реалностите на живота... Мислеше си за нея и когато се прибере в къщи. Как ли живее, какво ли работи... Никога не беше виждал мъж с нея... дали има съпруг...


През последните седмици Мария забеляза нещо ново в себе си. Винаги, когато влезеше да напазарува, купуваше бутилка Доместос. Вярно, трябваше и - обичаше да лъска всичко в дома си и често се шегуваше, че и комисия да дойде, няма да открие дори и умрял микроб. Беше се вманиачила на тема чистота главно заради детето. Но и по принцип си беше такава - от много чистене и лъскане за кратко време успя да унищожи половината си електроуреди - фритюрника и изгърмя, вследствие на честото миене и събраната в него (незнайно как вода), по същия начин от много мазане с препарати си отиде и микровълновата, а телевизора, безпаметно за нея как, се оказа старателно избърсан с въпросния доместос и изпуши при първото си пускане... "Брей... само на мен ли ми се случва, или просто уредите ги правят некачествени " мислеше Мария, мъкнейки поредния уред към сервиза, където беше също редовна клиентка.
Отначало доместоса се оказваше просто пуснат в кошницата, при останалите покупки, но напоследък, неизвестно и за нея как се оказваше, че го е стиснала под мишница - като най-голяма скъпоценност и чак на касата, когато Петьо се протегнеше и го издърпаше оттам, осъзнаваше, че за кой ли път го е пъхнала несъзнателно там. "Божичко, какво става с мен - мислеше Мария - за какво ми са толкова много доместоси, а и защо точно доместос??? Да пъхах под мишница кутия шоколадови бонбони например, а то... доместос...". Весело отговаряше на шегичките на Петьо, а после тръгваше замислена. Ставаше нещо, определено. Дали не беше от заглеждане по момчето? Винаги, когато тръгнеше между рафтовете, търсеше да го види. Ами младо момче, красиво, ама тя... акъла ли й се взе? Къде отива? Толкова ли е изкукала вече, че да не осъзнава как пъха въпросния доместос? И ако момчето не й го извади притеснено, така ще си тръгне към къщи - с доместос под мишница. Срамота! На тия години, а вече изфиряса! Да се излага така !
На следващия ден се повтори отново същото. Поздрави го весело, а Петьо усърдно минаваше покупките през бар-кода.
- Есенно чистене, а? - попита мимоходом.
- Ъ? - учуди се Мария. Каква връзка имаха покупките й с чистенето .
- Гледам, пак доместос - посочи към мишницата й. - Една бутилка стига ли ти на чистене?
- Ами! Виж какви малки ги правят, доникъде не стига !
- Ама и ти трябва да си голяма чистница - всеки ден купуваш.
- Доста се чудих какво да колекционирам, да ти кажа. Най-накрая се реших - едва ли някой ще има по-странна колекция от моята... Пък и да ти призная нещо напоследък неусетно ми се получава това с доместоса. Дали пък не развивам начална фаза на клептомания...
Шегувайки се, Петьо протегна ръка, да издърпа бутилката. Старателно избягваше да гледа към разголеното деколте и прекрасната гледка, разкриваща се оттам. Дланта му неволно докосна меката кожа, точно там, където не искаше да спира погледа си... Усещането сякаш го замая... Стоеше, смутен и се чудеше, да продължи ли или просто да я помоли тя сама да извади доместоса от прегръдките си...
- Да мина по-напред - чу гласа й - да продължиш по-спокойно...
Усмихваше му се. Видя смущението му. И нямаше нищо против... Извади доместоса и с въздишка го подаде на развълнувания Петьо. Маркира и него, а тя плати и пое чантите, устремена към изхода. Конфузно се получи. Следващия път като дойде, ще и се извини...

Мария се засрами от себе си. Колкото и да и беше удобен супермаркета, си наложи да пазарува следващите дни от малката квартална бакалийка. Не и се искаше допълнително да притеснява това толкова приятно и весело момче. Някак си й стана неудобно - как ще го погледне пак в очите? А и в бакалийката нямаше рафтове - там продавачката даваше каквото и се каже, и Мария нямаше как да пъхне несъзнателно доместос в пазвата си.
След няколко дни, позабравила случката, а и по силата на навика Мария влезе отново в супермаркета. Осъзна чак когато прекрачи прага, но вече беше късно за връщане. Този път ще се контролира - никакви доместоси! Още щом навлезе сред рафтовете, пред нея изникна Петьо. Все още смутен, започна да  се извинява нескопосно.
- Ти май ще ме ескортираш този път - пошегува се Мария - да не изнеса под полата някой доместос...
Петьо се засмя, цялото му смущение се изпари.
- Ела с мен, ще ти покажа нещо.
Поведе я към складовите помещения, отзад магазина. Мария вървеше, покорно след него. "Какво ли ще ми показва" - мислеше си, а вървейки зад него се наслаждаваше на красивото му атлетично тяло.
Той стигна до някаква стаичка, отвори вратата и я пусна пред себе си.
- Виж! Само заради тебе съм заредил! - тя стоеше и гледаше рафтовете, пълни с кашони доместос - всякакви видове...
- Дай един... като на приятел... - опита се да се пошегува. Изведнъж усети докосване. Ръка, която я обгърна леко и много нежно през кръста. Опита се да се обърне, но... втората я пристегна здраво към първата и не и позволи да се обърне с лице. Усети дъха му във врата си. Приятно... възбуждащо... ах, да му се не види... момчето знаеше къде как да докосва... след него целувката му... отначало една, после втора... обхождаше цялата и шия с език, а Мария усещаше как краката и се подкосяват... Ръцете му, така нежно галеха тялото й - от кръста, по бедрата, нагоре - към мекото деколте, което той така жадуваше... Плътно притиснат зад нея, тя изведнъж усети нещо твърдо, напиращо все повече и повече с нарастването на амплитудата на целувките му... Не се стърпя, обърна се рязко и се потопи в целувките му... Отговори с цялата си страст, телата им се вплетоха едно в друго - нейното, меко, женско на зрялата жена и неговото - така сладко, момчешко... младо... мъжко... Не усетиха как се оказаха върху близките кашони, наредени по земята... Осъзна се чак когато виковете на наслада се изтръгнаха от нея и тялото и се отпусна сладостно след бурния оргазъм... Никога досега не беше преживявала нещо подобно... никога... Изведнъж и стана съвестно - та той беше още момче, почти десет години по-млад от нея... Явно наистина си е загубила ума... Петьо продължаваше да я прегръща, гали и целува по рамената, а тя смутена се опита да се пошегува:
- Така ли работиш през  повечето време?
- Вярно бе... на работа съм - засмя се той, изправяйки се. - Искаш ли да се видим после навън? Ето ти телефона ми, свършвам в осем... Ще те чакам...
Мария взе листчето. Ще видим. Взе няколко бутилки доместос - нали все някак трябваше да оправдаят влизането си в склада. Този път на касата минаха без шегички. Мария тръгна замислена към къщи...

В осем Петьо свърши работа. Излезе от магазина. Свечеряваше се, по улицата почти нямаше хора. Огледа се - от Мария ни следа. Почака малко, запали цигара... "Сигурно няма да дойде. Чувства се неудобно, или пък не й е харесало... Ама и аз съм един... Какво очаквам - сигурно си има свой живот, а аз се натискам в него..." . Тръгна бавно надолу по улицата. Изведнъж в пресечката видя да се задава познатата фигура. Спря се, изчака я да приближи - както винаги вихрена...
- Здравей, моя прекрасна клептоманке - прошепна, целувайки я зад ухото...