Клинично здрав,душевно мъртъв (писмо до умрелия)

Защо ли пак те виждам там?... Почти издихнал, но на инат живеещ, защо ли? Има ли вече за какво? За кого? За себе си може би? Но какво остана от теб? Само парчета глина от изящна ваза... Всяка вечер си там и аз те виждам, но сякаш само аз, всеки подминава и дори не забелязват, че си там. Единствено някой с погнуса и набръчкано чело отиваха на другия тротоар. Всички смятаха, че като затворат очи и тя, болката, ще изчезне, че животът ще е хубав и всички ще живеем щастливи до края на дните си. А ти все си седеше там. Клинично здрав, душевно мъртъв... Целият в пот, сякаш тялото ти плаче за теб, мръсен, молещ за пари, но едно нещо беше по-чисто от всичко, по-живо от теб самия - очите ти... Те искаха да живеят, да виждат, не само да гледат. Но ти насила ги затваряше, но в съзнанието все изкачаше онзи образ, когато наистина беше ти и беше на върха, и който наистина трябваше да се види, но всички изпуснаха и забравиха, помнят само това -дишащото мъртво тяло. Отдавна животът те беше целунал за сбогом и Господ ти беше помахал отгоре... Но ти все още дишаше, за да лъжеш, за да ти се иска да вярваш, че ще се изчистиш, всеки път го казваше, този с какво беше по-различен?! Защо да ти вярват, като ти сам не си вярваш? Къде живя в последните месеци, какво си мислеше, когато се събуждаше в онази порутена сграда, събрала хиляди спомени, но никомо нужна... Прилича ли на  теб?... Време беше да я съборят, да я махнат от съзнанието на улицата, а ти? Ти какво ще правиш? Не е ли време да се събудиш? Не просто за пореден път да отвориш очи! Съжеляваш ли?Твърде късно е? Защо не отидеш при приятелчетата ти? Забравих - вече нямаш такива, поне не трезви... Имаш мен. Жалко, че никога не го разбра...

Един ден просто те нямаше, никой не разбра, защото всички те бяха приели за даденост, а някои може би най-накрая се зарадваха... Намериха те издъхнал на земята в собствените си ръце, чак на другия край на улицата... Също като животните отиде да умреш далеч от дома. Дом, който беше онзи ъгъл, в който всеки ден си вкарваше доза смърт... Умря със сълзи на очи и ключовете от вкъщи. Просто заспа. Този път наистина беше различен... Най-накрая се изчисти...

                                    Наистина те обичах...  Искрено твой ЖИВОТ!